6:30

Изкушавам се да бъда първия знак за пробуждането на деня. Да се промъкна тихо в спящите му мисли, изпревайки слънцето и монотонната песен на мързеливия град.
Пръстите ми потръпват нетърпеливо, а по тялото ми се прокрадва онова прекрасно и необяснимо усещане, предвещаващо пълно удовлетворение.
Удовлетворение, породено от удоволствието да знам, че ще  бъда усмивка, спотайваща се в ъглите на устните му, през целия намръщен понеделник.
Посягам нетърпеливо към телефона и ....изключвам звука. В главата ми отново зазвучава онова гласче, което укорително ми нашепва "какви ги вършиш, не се ли научи?!". Да те разочароват е едно, но сама да си го търся е прекалено. Само в моята и още няколко луди глави могат се въртят сбърканите мисли, че едно безпричинно ранно събуждане е способно да крие слънчеви лъчи и разни спотаени усмивки, които никой не вижда, но въпреки това ти доставят удоволствие, просто защото си знаеш, че съществуват.
Часовникът показва едва 6:30, захвърлям телефона някъде в мистериозното мрачно пространство под леглото и се скривам под огромната си възглавница. Мога да поспя поне още час, кога ли ще се науча да правя това, вместо да се тормозя с безсмислените импулси на едно твърде богато въображение. Дали въобще някога ще се науча?

Пак, отново, за пореден път....

Повторенията в живота ме отвращават, а отвращението е деградиралата форма на омраза, която по принцип не ми е присъща.
Повторенията имат форма на безкрайност, омагьосана, прокълната безкрайност, в която се въртиш и премяташ  безпомощно, докато вратите й се разместват, преплитат и изчезват, веднага щом протегнеш ръка към тях. Превръщаш се в пропуснат препинателен знак на стара история, наизустена и изстрадана до последната дума.
Всичко се свежда до "пак", "отново", "за пореден път". Ключовите думи на разказвача. Пак си изигран, отново наранен и разпилян, за пореден път ограбен.
 Обичам се твърде много, за да бъда героиня в  приказка с предизвестен край, защото историите, които наистина си заслужават да бъдат разказани твърде рядко се повтарят.

~ Вдъхновено от Baby  и посветено на нея...защото е "трагично да се радваш на красотата на болката"

Сладкото вдъхновение на безсмислието

Почти забравих кога за последно писах в блога. Не смятам, че е липсвал особено на някого. По-скоро ме интересува това, че на мен не ми липсваше своеобразното споделяне на разпилени мисли и истории. Възнамерявах  поне временно  да  го деактивирам (тази дума винаги ми е звучала някак странно и забавно), за да не стои празен като паметник на безмълвието, но се въздържах. Целта на този пост не е да отегчавам с безкрайни обяснения и оправдания, а да изненадам моята прекрасна червенокоса принцеса, както тя ме изненада и ми напомни от  колко много  усмивки ще се лиша, ако прекъсна съществуването на блога си.
Тя е изпепеляваща. Изящна и силна, с пъстри очи и къдрици, флиртуващи с вятъра, многоцветна, пряма ... и освен това съм сигурна, че води съществуване в няколко измерения, защото иначе е  невъзможно да въплъщава цялата тази енергия.  Тя е парченце дъга в кутийка от червено кадифе, моя първа и единствена осиновена дъщеря.
Бих могла да напиша още много, без план, без история, без ясен смисъл...просто няколко думи, провокирани от  сладкото вдъхновение на една нимфа, възлюбена от вятъра и дъжда, но като виртуален родител имам своите отговорности и една от тях е да я пазя от възгордяване. ;)

Made in Bulgaria

Минаха и заминаха абитуриентските вълнения на родната младеж, а по улиците още се разнася аромат на евтини парфюми, взети под наем лимузини и тонове лак за коса. Разбира се, паметните събития от тези незабравими дни са увековечени във фейл...ъъъ фейсбук.

Странно е как успяваме да  проявим цялата си липса на чувство за естетика, байганьовщина и  отрицателно IQ на тези балове. Защо въобще ги наричаме така?!

Откъде-накъде кръчмарските приключения на сбирщина алкохолизирани, едва избутали нЕкое мизерно и никому неизвестно СОУ, плебеи се уреждат със статута на бал? 'Що не вземете да прочетете някоя книжка (каталозите на Avon не се броят за такава), за да разберете, че цирковете на простотията, които нормалните, незавършващи хора са принудени да търпят всяка година, не са балове, а просто циркове на простотията.

Тази година се нагледах. Доволно. Още дълго и предълго време пред очите ми ще се вихрят образите на девойки с телесложение на добре охранен, средностатистически хипопотам, натъпкани в рокли с гол гръб, изпъстрени с поне 48 цвята и сто пъти по толкова  камъни"сваровски". За буклите в прическите и многопластовите гримове няма да говоря, че незнайно как получавам пристъпи на гадене.

Едно обаче е сигурно, за четири години в началното училище, три години прогимназия и пет в гимназията, бъдещите ни адвокати /лекари/ архитекти/ преподаватели /философи и управлящи са се научили да броят до 12! Нещо, заради което със сигурност си заслужава всички дружно да изпищим радостно поне веднъж, да глътнем по едно малко уиски и да се покажем през прозореца на BMW-то на вуйчото на втората братовчедка на майка ни, защото и без това ни го е дал само за един ден.

Най-забавното е, че дори тези с гоооолемите претенции за притежание на малко умствен багаж наводниха всички възможни блогове, форуми, фейсбук-дискусии и прочее инернет пространство с безкрайно  многобройни, дълги и унищожително тъпи постове за рокли, обувки, грим и прически. Нито думичка не се спомена за университет, професия, кариера, бъдеще, но явно всеки пише според приоритетите си.

За щастие "големите събития" минаха и тази година, ако продължи да вали още няколко дни може съвсем да отмие вонята на абитуриенските циркове на простотията....поне до следващия май.

No more

Няма да ти посветя нито ред. Никога повече.  Ще те прогоня от мислите и сънищата, ще изтрия усмивката ти от спомените си. Безжалостно ще изрежа всяко парченце от кожата си, помнещо твоя допир, твоята нежност. Ще те забравя... този път окончателно.
Ще те заличавам, разкъсвам, унищожавам в съзнанието, приютило образа ти, докато не изчезнеш напълно.  
Не заслужаваш да те помня. Не си достоен за това, не си достоен за мен, любовта, уважението, дори за омраза ми. Безразличието най-много ти отива. Най-добре би било за всички. Най-удобно, най-лесно, най-безболезнено.
Все е "най". Някога ти беше единствената превъзходна степен, от която се нуждаех. Някога. Преди да загубиш себе си, преди да загубиш мен. А  може би беше обратно, но има ли значение кое първо си отиде, като скоро ще забравя и това?  Така искам, така ми харесва. Реших, да те забравя, да те залича, да те унижоща. Реших да си отида, отнасяйки сърцето ти, заключено в бижутерийна кутийка, от онези, които никога не използваш, но и не искаш да изхвърлиш, а накрая забравяш къде си я сложил. Губиш я. Забравяш. Този път окончателно.

Pull the trigger

Да си повярваш твърде много е една от най-глупавите, най-големите и най-болезнените грешки, които можеш да направиш в краткия си живот.
Няма по-бърз начин да разбереш, че облаците, върху които стъпваш са от захарен памук, а не от мрамор и е твърде възможно да паднеш. Когато това се случи  имаш около секунда за размисъл. Само толкова, докато се сгромолясваш от въображаемия си престол. После ще последва удар, тежък, смазващ, болезнен.
Вече няма да вдъхваш опияняващия аромат на победата, а гадния сладникав мирис на кръв. Твоята кръв. Валяш се в самосъжаление и разочарование, търсейки парчета, жалки остатъци от смелите ти мечти. Докато лежиш, заровил лице в провала си, осъзнаваш, че част от гордостта ти си е отишла завинаги. 
Един ден ще събереш сили да се изправиш. Всичко ще започне отначало, познато и все пак толкова различно. Първо ще се движиш предпазливо ....а после? После зависи от теб. Ти ще решиш дали ударът те е осакатил завинаги, дали те е сломил достатъчно, за да пристъпваш плахо с наведена глава или те е направил безумно силен. Ще тръгнеш ли отново към върха или ще останеш тук, където е тихо, спокойно...безопасно.
Ти решаваш. Само ти, както беше и онзи път. Помниш ли? Спомняш ли си колко малко ти трябваше да се провалиш, как леко стъпи встрани и колко дълго пада. Сега се изправяш, прохождаш сякаш нищо не е било, а дълбоко в себе си знаеш. Знаеш, че можеше да не падаш. Знаеш, че ти реши, ти и само ти. Съжаляваш ли? Има за какво.

 

Чаша горещо капучино

Днес се събудих с широко отворени очи и чувство, че нещо не е наред. Един бърз поглед към часовника бързо изясни произхода на това усещане - закъснявам с час. По дяволите. Мислено се усмихвам на факта, че това сигурно е 10000-та сутрин, която започвам, пращайки света и хората по дяволите. Днес влагам  по-малко ентусиазъм от друг път.
Докато си правя горещо капучино, пускам издраскания i-pod  на произволно парче. Sweet child of mine. Усмихвам се за втори път.
Сядам на терасата с димяща чаша в ръка, а Аксел Роуз продължава да извива глас в ухото ми. Идилично и лежерно. Стрелките на часовника препускат с бясна скорост и почти чувам как телефонът ми, оставен в кухнята, пронизително звъни.
Вече закъснявам с час и половина. По дяволите. Вдъхвам примамливия аромат на гъста пяна и отпивам поредната топла глътна. Без да бързам. Задържам я в устата си, а после я оставям бавно да се плъзне към гърлото ми, облизвам горещата капка  на устната си и отпивам отново. Час и четиридесет минути....в крайна сметка пука ли му на някого?
На мен определено не.

Незавърнали се

Оглеждам се и виждам неизразими скръб и покруса, отразени в очите им, а не мога да пророня и една сълза. Защо? Безсърдечно чудовище ли съм станала, или най-после достигнах предела на възприемчивостта си? Онази, бленувана линия, отвъд която няма чувства, болка и загуба. Там няма нищо. Дали моето "аз" се оттегли завинаги на изток от рая, отнасяйки със себе си цялото чистосърдечие и съчувствие, на което съм способна?  Наистина ли стигнах  до там или е поредното измамно чувство на преситеност, когато самонадеяно си въобразявам, че разумът и сърцето ми не могат понесат и капка повече, а миг по-късно над тях се излива порой?     Времето не лекува, само измамно приспива съпротивителните ми сили. Отнася и малкото, което е останало, насаждайки примирение. То е упойка, а не лекарство.
Наситих се на самота, слабост, самоналожено изгнаничество. Сега трябва да потърся промяна.  Трябва да я създам, да я почувствам с всяка клетка на тялото си.  Искам да изрежа всички спомени, които ме измъчват като зашити рани, готови да се отворят при най-малкия намек. Време е да се сбогувам с погребаното минало и да продължа напред. След всичко, което видях и преживях, трябва да тръгна  по нов, различен, неотъпкан път, защото мълчанието не е изход. 
Не ми трябва време, за да преживявам отново кристализирали моменти, замразени във времето, едновременно крехки и плашещи в своята яснота.  Не завръщане ми е нужно, а трансформация. Дали най-сетне съм на прав път?

На една спирка, в един дъждовен ден

Някаква необяснима причина  ме кара  да обичам спирките. Има странна символика в тях, в усещането за неподвижност, докато всичко наоколо се върти на бързи обороти. Само тогава времето не ми тежи. Забравям за непрестанната ми надпревара с него. Не чувствам ударите, които ми нанася в забързания си ход. 
Днес съм особено търпелива. Стоя  сама, без да усещам пронизващия студ. Улицата е необичайно  притихнала, чува се само плясъкът на дъжда, изливащ се от небето, които се разбива в изронената настилка. Небрежно украсявам поредната драсканица върху папката си, сребърната стрелка на часовника ми бавно отброява, изтичащите минути. 
Внезапно цялата хармония между музиката на  дъжда и тиктакането, което съществува само в главата ми се разпада. Нарушават я нечии стъпки, твърди и отмерени. Вдигам поглед и го виждам. С мокри кичури коса на челото, небрежно красив, с нехайна усмивка и най-изумителните зелени очи. Сяда на олющената пейка и всичко притихва. Отмерените удари на часовника спират, чува се само звука на молив, плъзгащ се по хартия. Продължавам упорито да драскам върху папката си, тишината натежава, притиска ме, задушава. Чувствам се като погребана под огромен айсберг, а незнайно защо се усмихвам. 
Изведнъж целият огромен леден блок се пропуква, рони се и накрая се пръсва на хиляди малки парченца, сразен от гласа му - плътен и мек. Отговарям механично и улавям погледа му. Изучавам го, измервам дълбочината, докосвам силата му, навяваща ми смътен спомен. Очите му са като безкрайни ливади. Яснозелени и неземно красиви. Спускам се в тях, тичам в безкрайността и времето отново спира. Вече не е студено, долавям музика и после смях. Моят смях. Зеленото ме пленява, нося се по безкрайни полета с аромат на невидими цветя. Усещам всяко листенце под краката си и се усмихвам в блажена забрава. Не зная, не чувствам, не съществувам. Не виждам лицето му, не долавям гласа му. Истински са само безкрайните зелени полета.
Светът е съвършен за един миг, преживян там, в безкрайността, с аромат на невидими цветя. Един-единствен миг, а след това  стрелката на часовника безмълвно и неумолимо се премества, превръщайки го в спомени и прах. Дъждът отново се разбива в изронената настилка. Той продължава да говори. Усмихвам се, а автобусът бавно отминава спирката. Удрям се в реалността, прекъсвайки музиката на гласа му и тичешком се сбогувам. Вратите се отварят, а аз се гмуркам в тълпата на множество гласове. Затоплена и унесена в мотонното им жужене, се взирам невиждащо в дъждовната пелена, копнейки за безкрайните зелени полета, скрити в очите на един непознат.

С изтекъл срок на годност....

Не мога повече. Уморих се да чакам, да се надявам, да те уверявам. Толкова дълго крепях теб на повърхността, че сега нямам сили да задържам собственото си тяло над студените води на безразличието. Вече не си вярвам. Думите ми звучат кухо и неистинно. Повтарям ги по навик, защото не зная други.
Как да се родят нови, силни, вдъхновяващи и увличащи в грохналата ми душа?!  Къде да приютя избягалите ти надежди, прогонени от едно обезверено сърце? Ти само мълчиш. Мълчиш и ме гледаш с очите, в които се давя, затаили нямо разбиране. Безмълвна увереност, че онова,което неуморно ти пожелавам, в чието съществуване непрекъснато те уверявам, няма да се случи.
Съзерцаваш тихо неравната ми борба с вятърни мелници. За теб съм като пиеса без сценарист. Усмихваш се, а ти се плаче. За мен или за света, изграден върху мечти с изтекъл срок на годност?

Разказ за безсънните нощи на един професионален мечтател

Вятърът се плъзна безшумно по копринената завеса на отворения прозорец. Погали лицето ми с ледения си дъх, а аз не усетих. Прошепна ми нежно думи потайни, но аз не разбрах.
Не чувствах и не виждах нищо, защото исках само теб. Чакаха те косите ми с дъх на орхидея - търсещи твоите пръсти да се сплетат в тях, тръпнеха нетърпеливо устните ми с цвят на пролетна роза - копнеещи да влееш страстта си в тях, чакаше те гладката ми кожа - жадна за  допира ти.
Чаках те, будна и неспокойна, докато всички спят. Звездите влизаха през прозореца ми - самотно отворен в студената нощ. Мракът и тишаната владееха всичко и само тихият повей, безочливо дързък, дразнеше слуха ми, бленуващ за твоя глас.
Чаках те, търсих те, исках те, там на прозореца през цялата нощ. Вятърът развяваше косите ми, но мислите за теб не можа да отвее. Да ги вземе в студените си ръце и да ги отнесе. Чаках, а ти не дойде.
Утрото се огледа в капки роса, скрити в миглите ми. Студени и горчиви, пълни с несбъднатост. Устните ми са посинели от студ и напразни копнежи....утре ще спя на затворен прозорец!

Lost

Всичките уверения, че всяко зло е за добро, че когато губиш не знаеш какво печелиш или най-абсурдното - че доброто, любовта и справедливостта винаги възтържествуват са абсолютни глупости. Превърнали са се в монотонен припев, съпровождащ всички несбъднати мечти и неоправдани очаквания. Повтаряш ги с отчаяна упоритост, за да не проклинаш и себе си, и живота, и поредното разочарование, с което си се сблъскал днес. 
Истината е, че ти харесва да им робуваш. Защото само така можеш да откриеш смисъл в съществуването си. Заблудата, че играеш най-драматичната роля те ласкае. Гали егото и ти дава сили да стискаш зъби, когато ти се иска да изкрещиш. Изживяваш се като герой, отказвайки да приемеш очевидното. 
Не, не те съдя, нито те презирам. В погледа ми няма отвращение, а разбиране. Покрай другото се научих и да разбирам. Само себе си все още не мога да разгадая. Но ти си ми ясен, до болка познат. Няма нищо драматично, загадъчно, вълнуващо. Ти си пееща марионетка, стара латерна, смазана от живота, който винаги си е бил такъв - гаден. Гаден и жесток, а възмездие за него няма.
Ти не си герой, умеещ да превъзмогва страданието, а поредния луд, който се тъпче с обезболяващи, защото го е страх да отиде на лекар.

Просто един ден

Честит рожден ден на мен. Да съм жива и здрава, само това ще си поискам, повече не ми трябва. Останалото нека ми го пожелават другите и моята зеленоока принцеса. Аз ще се старая да го сбъдвам. 
Днес ми се въртяха в главата едни задълбочени разсъждения относно възраст и предразсъдъци, усещане за несъществуваща промяна и изменчивия ход на времето, които биха били съвсем на място в тази публикация, но ще си ги спестя.
Защото днес е моят ден - пролетен, априлски, ту приказно слънчев, изпъстрен с галещи лъчи, ту мрачен и навъсен, покрит с буресносни облаци и капки дъжд, приличащи на сълзи. Идеално описващ ме, мен и цялата ми противоречива същност. Днес е моят ден, един от многото, радостно споделени и все пак изцяло принадлежащ ми.



Глътка живот

Не, така не става. Просто се успокой и поеми дъх. Остави въздухът да изпълни дробовете ти, да премине през  кръвта ти, да освежи ума, изгарян от трескавите ти мисли. Дишай. Дишай всеки миг. 
Знам, че е трудно, знам, че болката непрестанно раздира гърдите ти и се давиш в сълзи, примесени с кръв.  Знам, че отчаянието е стиснало сърцето ти с железните си пръсти и заплашва всеки миг безжалостно да го превърне в кървава пихтия, но ти не се предавай. Не можеш и не бива да се предадеш.
Та какво си видяла? Какво си научила и преживяла? Можеш ли да знаеш, че този удар, който те смаза и почти сломи е само прелюдия към истинската буря на живота. Не, не можеш, не знаеш, защото лежиш зашеметена и те е страх да се изправиш. Да, страх те е, теб смелата! Страх те е, че когато се изправиш пак ще те ударят, пак ще се сринеш и никой няма да ти подаде ръка. Никой, никой, всичко ще е както сега - една безкрайна, тежка самота.
 Все пак не се предавай. Не можеш и не бива да се предадеш. Аз съм тук, скрита в полумрака. Ще навестявам сънищата ти, ще се прокрадвам тихо по ъглите, пресушавайки сълзите, които сама не можеш да спреш. Ще те подкрепям, ще те утешавам, когато скръбта завладее сърцето ти, ще те нося, ако пак паднеш сразена, но не мога да дишам вместо теб.  
Затова ти се успокой и поеми дъх. Бавно и дълбоко. Трябва да отпиеш дълга глътка живот, остави я да проникне в тялото ти, да завладее цялото ти същество, докосни я, почувствай я. Позволи й да отмие мъката, да попие кръвта и после се изправи. Болката ще стихне, раните ще заздравеят, а аз ще си отида. Вече няма да се нуждаеш от мен, ще ходиш отново гордо изправена, някой ден.....но сега, сега просто дишай и всичко ще се оправи.  Дишай, защото не можеш и не бива да се предадеш.

Посветено

Стоя самотна в скована тишина и сякаш времето е спряло. Не чувствам и не виждам никого и нищо, тялото ми е безпомощно и неподвижно, напуснато от всички сетива. Душата ми лежи ранена, а аз мълчаливо топя пръстите си в изтичащата кръв, грижливо изписвайки думите, с които да запълня тази страшна празнота.
Загубата само преди миг бе малка черна точица в сърцето ми, но сега е бездна. Неизмерима, мрачна и непроходима. Не искам, не мога да изследвам и опознавам това огромно тихо пространство, където преди беше ти. Ти и само ти, преди да потънеш в мрак и да ме оставиш сама в тази ужасна тишина. Лед, безмислостно студен, сковава всички мисли и самата мен. Превръща ме в бяла фигура с блясък - празен и бездушен.
Ако бях слаба щях да страдам. Щях да плача, да викам, да полудея. Но не съм. Ти го знаеш - аз съм силна и ще оцелея. Ще се справя някак, както досега, ти знаеш - ще успея. Заключих спомена за теб в малка черна точица на сърцето си, а тя се превърна в бездна. Неизмерима, мрачна и непроходима, но ти знаеш....аз съм силна и ще оцелея.

~ Посветено на И.Р.

Teach me

Малкият ми брат има най-прекрасните сини очи. Две кристални езера, две къстчета ясно небе, които са вечно устремени към мен. В тези, все питащи и очудени, сапфири мога да прочета толкова много. За себе си и за живота като цяло. Те попиват и отразяват всичко - светлината и мрака, грозното и красивото.  Устните му, които са досущ като моите - с цвета на, току-що разцъфнала, пролетна роза, винаги повтарят едно и също - покажи ми, научи ме!
А какво зная аз? Какво мога? Да чувствам, да виждам, да разбирам. Мога да устоявам на бурите и да бродя в мрака, без да се боя. Знам за тъгата, мълчанието, любовта и страданието. Знам за силата и волята, за огъня в думите, за човешка душа.
И какво от това? Каква полза от всички тези неща? Ако те науча да виждаш, нима ти сам няма да пожелаеш слепота, когато дори твоите две дълбоки езера не успеят да поберет цялата мъка, която ще видиш по света? Ако те науча да мечтаеш, нима ти няма да се отчаяш от безнадежност, макар че в очите ти има две къстчета синьо небе? Ако те науча да летиш, нима сама не те обричам да падаш от най-високите върхове? 
Не, не се учи от мен, така ще е най-добре. Не повтаряй думите ми, не се припознавай в стремежите ми, не ме гледай с тези небесни, питащи очи. Аз зная и мога толкова много неща, но най-важното не умея. А теб искам да науча точно на това -  на безразличие. Искам да можеш да извръщаш погледа си пред грозните картини на реалността. Искам да вървиш, без да се обръщаш, с незасегната душа. Искам да спиш спокойно, без сънища и терзания, без да усещаш колко е тъмна нощта.
Аз мога и зная толкова много неща, но най-важното не умея. А теб искам да науча точна на това - на безразличие.

Меланхолично

С Пролетта сме свързани. Тя е в мен, а аз в нея и когато ме напусне ставам тъжна и безцветна.
Сивотата ме притиска и задушава, празното ежедневие трови неспокойния ми дух. Дъждът ме облича в мъглива пелена, къдри косата ми, а по лицето оставя следи от измамни сълзи. Тъгата се просмуква навсякъде, стопява усмивките и кара красотата да помръква.
Вървя по глухите, безлюдни улици, мъчейки се да отблъсна апатията, която все по-плътно омотава цялото ми същество.  Виждам само сенки, чувам само тишина. Не, не е спокойствие, а празнота. Огромна, черна, всепоглъщаща.  Не издържам вече...искам Слънце!

"Онези"

Аз съм от онези момичета, които си тръгват, без да се сбогуват. От онези, които не се боят да скитат сами нощем, от онези, които напускат убежището на тихите пристанища, защото само в бурите се чувстват живи. 
Не, ти не познаваш такива, само си чувал от твой приятел или друг приятел на приятеля, че съществуват. Като сирени - примамващи, силни, опасни. Като горски нимфи - волни и потайни. Може да ги видиш, облечени в приказни светлини, пищни, богати, неземно красиви, а друг път - прашни, окървавени, уморени, но никога, никога няма да ги зърнеш дори за миг, пречупени или сломени.
Ти тръгваш на път, търсейки ги, но тайно в душата си, дълбоко в сърцето си, се боиш. Надяваш се да са само легенда, молиш се търсенето ти да остане безрезултатно, защото знаеш. Знаеш, че когато ги срещнеш вече нищо няма да е същото и  никога не би могло да бъде. Знаеш, че ще се покориш на силата им, волята ти ще се пречупи пред блясъка им, душата ще ти измени, когато се слее с тяхната.
Знаеш, че ако веднъж ги последваш по стръмния им път над бездната, ти пръв ще се сгромолясаш в нея. Сърцето ти ще остане в техните ръце, когато един ден те напуснат внезапно и не се обадят повече, а душата ти ще се скита самотна и незряща, ослепена от техния огън.
Аз съм от онези момичета, които ти търсиш, но се боиш да намериш. От онези, които не можеш, а и не знаеш как да обичаш, но си безсилен да мразиш. Аз съм от тях и друга не искам да бъда.

Изгреви

Първото, което сънените ми сетива долавят е свежият студен въздух, нахлуващ, докато широко отваряш любимия ми прозорец. Капчици роса проблясват по широката рамка, където сядаш с обичайната чаша кафе. Вятърът тихо играе с косите ми, отнасяйки миризмата на парфюм и цигарен дим. Сядам до теб и небрежно облегната на рамото ти, съзерцавам малката градина под краката ни, толкова кротка и безлюдна в този ранен час.
Замислям се как ли бихме изглеждали за случайно подранил минувач, седнали един до друг, чакайки над просветляващия хоризонт да се усмихнат първите слънчеви лъчи. Дали времето, което в този миг е застинало безмълвно, знае, че гледайки в една посока, ние виждаме различни неща?
Ще ме попиташ за какво мисля, а аз ще се усмихна неопределено и отново ще зарея погледа си в подаващия се зад сивотата, огнен диск. Мисля за теб, скъпи приятелю. Мисля си за топлата слънчева ласка, за хладния вятър, играещ с косите ми, за неугасващата красота на изгревите, посрещнати на любимия ми прозорец.
Капчиците роса неусетно се стопяват в дъга от светлина, проблясват за последно и се губят, както ще изчезнат и тези тихи споделени мигове. Ще се влеят в безбрежния океан, разделящ нашите два свята. Ти не знаеш, скъпи приятелю, но аз вече зная. Зная, че след време ще трябва да преплуваш целия този безкраен океан, да се бориш с нестихващите му бури, лутайки се в беззвездни нощи, за да се върнеш на нашия любим прозорец.
Дали ще намериш сили да се усмихнеш в спомена за тихите споделени мигове? Дали ще съумееш да почерпиш светлина от изгревите, посрещнати сред сияйни капки роса?
Мисля за теб, скъпи приятелю. За нестихващата красота на изгрева, съзерцаван от моя любим прозорец, за вятъра, играещ с косите ми и за безценния полъх на пълен душевен мир и красота, озарени от този наш прелестен миг, откраднат от Вечността.

Далтонизъм

Цветове. Животът ни се побира в евтина палитра от водни боички. Там са  тъгата, гордостта, страховете и щастието. Да, щастието. Прословутото, мечтано, стремително преследвано щастие! Този, обожаван, измамник, който е готов всеки миг да побегне, да се изтръгне от прегръдката ни и да  изчезне, без дори да се обърне за последно "сбогом".  Колкото по-далечен ни изглежда, толкова по-силно го обикваме.
В какво се крие неговото очарование ? Цветовете, обагрящи тялото му не са по-ярки от тези на другите луди, човешки чувства.  Не са по-трайни от живота на капка кръв, паднала в белия сняг.  Сътворен е от най-евтината боя и въпреки всичко това, той е най-обичан.
Защо? Защото за всеки е различен? Защото е хамелеон, извиващ се, променящ се всеки миг?  Или пък, защото се плъзга неуловим и никой не знае истинското му лице?Може би, защото се къпе в светлината на всички надежди? 
Не зная. За мен той е просто измамник, неверен любовник, изчезнал в нощта. Не го намирам красив и желан, не го искам, не го обичам! Не тичам след него по преплетените пътеки на  своето сляпо обожание, не се провирам през трънливите храсти на разочарованието.
За мен той не е цветен, блестящ. Напротив, облича се в най-сивия цвят. Като гранитна стена, скучна, тъжна и грозна в своята простота. Сив и безцветен, без блясък, без цвят...

Ако можех

Ако можех да търся щастието си в нечии прегръдки, да изливам душата си в един-единствен поглед, да страдам с една-единствена споделена въздишка. Ако можех да бъда част от някого, неделима, обичана. Ако можех да разпръсна хилядите си лица и да ги превърна в мигове на споделена близост. Ако можех да заключа целия свят в неговия поглед. Ако можех да задоволя копнежа си за Вселената само чрез докосването на неговите устни. Ако можех да спра да търся слънцето, защото топлината на неговата усмивка ми е достатъчна.
Ако можех да направя това и хиляди други неща....но не мога. Би било лесно, сигурно, уютно. Щях да спя спокойно, вместо да се лутам в лабиринтите на обърканите, смущаващи, често неприлично силни, но винаги волни стремежи. Щях да спра да чувствам, да търся и да  се надбягвам с времето в шеметни светове. Щях да пия червено бордо, споделяйки топлината, разливаща се по цялото ми тяло, с нечии жадни за мен сетива.
Щях да правя това и още толкова много неща, но не мога. Не искам, не е за мен. Не за мен, дивата, свободната, са създадени моментите на взаимност. Не за мен, вечно будната, са родени спокойните нощи. Не за мен, ненаситната е отгледано виното, сгряващо две слети души. Не, не, не! Това не е моят свят, това не е моето място.
Самотата е моята благодат, самотно изпито, горчиво шампанско е моят опиат! Това съм аз, това е моята стихия, моята вселена, моята най-силна любов. Това съм аз и друга не мога да бъда....

Красотата

Има толкова красиви ....неща. Опияняващи, загадъчни, вълнуващи. Красивите неща, които преминават през сетивата ни, за да попаднат право в сърцата, отворени за тях. Някои са толкова силни, че допирът им може да изпепели клетата душа, осмелила се да ги докосне. Може би затова са прилежно скрити... за да са в безопасност крехките, плахи души. И все пак, те съществуват....за тези, които имат очи, за тези, които знаят как да гледат. 
 Най-прекрасните от тях се спотайват в хората. Да! В онези глупави, наивни, несъвършени същества. В човеците, които са способни да мразят, да се страхуват, да обичат и да страдат. Бягат по стръмни и криволичещи пътеки в ума им, притаяват се в сенчестите ъгли на душите им, за да се изплъзнат от нечий проницателен поглед. Но винаги са готови да избухнат, да те заслепят, когато най-малко очакваш и докато премигваш с насълзени очи, опитвайки се отново да прогледнеш, те изчезват.
Днес няма да пиша за най-опустошителните от тях. Няма да се гмуркам в бездънната бездна, където вилнеят. Не! Ще ви разкажа за спокойната красота на патриотизма. Тихият, прелестен патриотизъм, които води незабелязано и безметежно съществуване в двадесет и първи век. Той е или позабравен, или ужасно огорчаван от тези, които безмислостно го бъркат и смесват с шовинизъм и съвсем криворазбран национализъм. Не се обижда на безразличните към него, не търси лаври и ласкателства. Не се припознава в гръмки лозунги и безсмислени съждения. Не се страхува от нападките на нечие осакатено, деморализирано, неподплатено с аргументи мнение. Не, не и не! Той не е такъв и никога няма да бъде. Той е тих, изпълнен с мъжество и принципност, независим и ....невероятно красив, за тези, които знаят как да гледат.

...

Да простиш на някого е трудно, но хиляди пъти по-мъчително е да поискаш прошка. Да молиш, след като си свикнал да заповядваш, да преглътнеш гордостта, когато си я превърнал в своето най-силно оръжие.
Болезнено е търсиш нещо, което дълбоко в себе си знаеш, че не заслужаваш. Непоносимо е да усещаш уязвимостта си в пълната й сила, защото отдавна вярваш, че си скрил прилежно всяка проявена слабост.

Къде избягаха музите?!

" Само добрият уестман би могъл да напише истината. Но точно един такъв човек никога не може да се залови с писане. Истинският уестман е най-вероятно да забрави да пише, а който не е истински уестман, по-добре да се откаже да пише за неща, които не разбира."


За този симпатичен цитат се сетих, докато за пореден път прекосявах тресавището на писаниците, заливащи интернет пространството. То не са блогове, то не са форуми и прочее чудесии. Пишат хората, пишат та се късат.
Направо съм удивена от многочислената орда на "писателите", бълващи експертни мнения по всякакви въпроси. Надути празнодумци, разчепкващи дефектите на обществото и каквото още им  дойде наум.
Умирам от удоволствие като се сблъскам с безкрайното разтягане на локуми и извъртане. Изкуството на несекващия поток от думи, лишени от смисъл е овладяно до съвършество. Метафори, сравнения, хиперболи, филофски термини ...трупани, трупани, трупани, за да запълнят празнината на оригиналността.
Драскат, драскат и не се спират, крещейки отчаяно "виж колко съм умен, виж колко съм талантлив" ....и пази, Боже, да си повярват. Някъде там, има и истински брилянти, но са затрупани от кал. Тонове кал.

Мисъл на деня

"Всеки шанс си има срок на годност! "

~ Това, дами и господа, е седемдесет и втората публикация в моя блог.

~ Казвам го, защото никога не съм вярвала, че ще стигна до 72.

Носталгично

Понякога, като видя колко разруха съм оставила след себе си, ми се иска да взривя времето на милион парченца, с които да изградя път назад.... 
Понякога ми се иска отново да се върна в някой, отдавна отлетял миг на радост, случайно уловен върху стара снимка....
Понякога ми се иска да кажа толкова много неизречени неща....
Понякога обаче, докато гледам всички прекършени мостове и срязани нишки, осъзнавам тяхната  безвъзвратност и разбирам, че ми остава само една посока, един път и един шанс - да продължа напред, без да се обръщам.

Началото, края и аз по средата.....

2010 мина и замина, промуши се между топлите прегръдки, усмивките, мълчаливите вечери, размиващи се в цигарен дим и онези бързи целувки между, заскрежени и посинели от студ, устни.  Отиде си без да ме промени, но успя да ми остави няколко белега на сбогуване. 
  Отиде си бляскава и обещаваща радост, обвита в сияйни мечти. Въпреки това не можа да заличи спомена за тъжното си лице, за грозния глас на отчаянието, за меланхолията на непролените сълзи, за спомените и надеждите .....за всичко. 
  Сега всичко е история, цветна, противоречива, може би непълна и хаотична, но все пак окончателно завършена. Безвъзвратността носи спокойствие, отнасяйки със себе си всички вълнения и терзания. Край, край, край!
 Време е за нови амбиции, преживявания, чувства и ....всичко, съпътстващо поредните 365 дни от живота ми. Не обичам да давам обещания, които не знам дали ще изпълня, затова само ще се надявам, че през тази година ще пиша повече за нещата, които ме вълнуват, за чувствата, които изпитвам и за жестовете и събитията, които ме вдъхновяват и правят дните ми необикновени.