Teach me

Малкият ми брат има най-прекрасните сини очи. Две кристални езера, две къстчета ясно небе, които са вечно устремени към мен. В тези, все питащи и очудени, сапфири мога да прочета толкова много. За себе си и за живота като цяло. Те попиват и отразяват всичко - светлината и мрака, грозното и красивото.  Устните му, които са досущ като моите - с цвета на, току-що разцъфнала, пролетна роза, винаги повтарят едно и също - покажи ми, научи ме!
А какво зная аз? Какво мога? Да чувствам, да виждам, да разбирам. Мога да устоявам на бурите и да бродя в мрака, без да се боя. Знам за тъгата, мълчанието, любовта и страданието. Знам за силата и волята, за огъня в думите, за човешка душа.
И какво от това? Каква полза от всички тези неща? Ако те науча да виждаш, нима ти сам няма да пожелаеш слепота, когато дори твоите две дълбоки езера не успеят да поберет цялата мъка, която ще видиш по света? Ако те науча да мечтаеш, нима ти няма да се отчаяш от безнадежност, макар че в очите ти има две къстчета синьо небе? Ако те науча да летиш, нима сама не те обричам да падаш от най-високите върхове? 
Не, не се учи от мен, така ще е най-добре. Не повтаряй думите ми, не се припознавай в стремежите ми, не ме гледай с тези небесни, питащи очи. Аз зная и мога толкова много неща, но най-важното не умея. А теб искам да науча точно на това -  на безразличие. Искам да можеш да извръщаш погледа си пред грозните картини на реалността. Искам да вървиш, без да се обръщаш, с незасегната душа. Искам да спиш спокойно, без сънища и терзания, без да усещаш колко е тъмна нощта.
Аз мога и зная толкова много неща, но най-важното не умея. А теб искам да науча точна на това - на безразличие.

Меланхолично

С Пролетта сме свързани. Тя е в мен, а аз в нея и когато ме напусне ставам тъжна и безцветна.
Сивотата ме притиска и задушава, празното ежедневие трови неспокойния ми дух. Дъждът ме облича в мъглива пелена, къдри косата ми, а по лицето оставя следи от измамни сълзи. Тъгата се просмуква навсякъде, стопява усмивките и кара красотата да помръква.
Вървя по глухите, безлюдни улици, мъчейки се да отблъсна апатията, която все по-плътно омотава цялото ми същество.  Виждам само сенки, чувам само тишина. Не, не е спокойствие, а празнота. Огромна, черна, всепоглъщаща.  Не издържам вече...искам Слънце!

"Онези"

Аз съм от онези момичета, които си тръгват, без да се сбогуват. От онези, които не се боят да скитат сами нощем, от онези, които напускат убежището на тихите пристанища, защото само в бурите се чувстват живи. 
Не, ти не познаваш такива, само си чувал от твой приятел или друг приятел на приятеля, че съществуват. Като сирени - примамващи, силни, опасни. Като горски нимфи - волни и потайни. Може да ги видиш, облечени в приказни светлини, пищни, богати, неземно красиви, а друг път - прашни, окървавени, уморени, но никога, никога няма да ги зърнеш дори за миг, пречупени или сломени.
Ти тръгваш на път, търсейки ги, но тайно в душата си, дълбоко в сърцето си, се боиш. Надяваш се да са само легенда, молиш се търсенето ти да остане безрезултатно, защото знаеш. Знаеш, че когато ги срещнеш вече нищо няма да е същото и  никога не би могло да бъде. Знаеш, че ще се покориш на силата им, волята ти ще се пречупи пред блясъка им, душата ще ти измени, когато се слее с тяхната.
Знаеш, че ако веднъж ги последваш по стръмния им път над бездната, ти пръв ще се сгромолясаш в нея. Сърцето ти ще остане в техните ръце, когато един ден те напуснат внезапно и не се обадят повече, а душата ти ще се скита самотна и незряща, ослепена от техния огън.
Аз съм от онези момичета, които ти търсиш, но се боиш да намериш. От онези, които не можеш, а и не знаеш как да обичаш, но си безсилен да мразиш. Аз съм от тях и друга не искам да бъда.

Изгреви

Първото, което сънените ми сетива долавят е свежият студен въздух, нахлуващ, докато широко отваряш любимия ми прозорец. Капчици роса проблясват по широката рамка, където сядаш с обичайната чаша кафе. Вятърът тихо играе с косите ми, отнасяйки миризмата на парфюм и цигарен дим. Сядам до теб и небрежно облегната на рамото ти, съзерцавам малката градина под краката ни, толкова кротка и безлюдна в този ранен час.
Замислям се как ли бихме изглеждали за случайно подранил минувач, седнали един до друг, чакайки над просветляващия хоризонт да се усмихнат първите слънчеви лъчи. Дали времето, което в този миг е застинало безмълвно, знае, че гледайки в една посока, ние виждаме различни неща?
Ще ме попиташ за какво мисля, а аз ще се усмихна неопределено и отново ще зарея погледа си в подаващия се зад сивотата, огнен диск. Мисля за теб, скъпи приятелю. Мисля си за топлата слънчева ласка, за хладния вятър, играещ с косите ми, за неугасващата красота на изгревите, посрещнати на любимия ми прозорец.
Капчиците роса неусетно се стопяват в дъга от светлина, проблясват за последно и се губят, както ще изчезнат и тези тихи споделени мигове. Ще се влеят в безбрежния океан, разделящ нашите два свята. Ти не знаеш, скъпи приятелю, но аз вече зная. Зная, че след време ще трябва да преплуваш целия този безкраен океан, да се бориш с нестихващите му бури, лутайки се в беззвездни нощи, за да се върнеш на нашия любим прозорец.
Дали ще намериш сили да се усмихнеш в спомена за тихите споделени мигове? Дали ще съумееш да почерпиш светлина от изгревите, посрещнати сред сияйни капки роса?
Мисля за теб, скъпи приятелю. За нестихващата красота на изгрева, съзерцаван от моя любим прозорец, за вятъра, играещ с косите ми и за безценния полъх на пълен душевен мир и красота, озарени от този наш прелестен миг, откраднат от Вечността.

Далтонизъм

Цветове. Животът ни се побира в евтина палитра от водни боички. Там са  тъгата, гордостта, страховете и щастието. Да, щастието. Прословутото, мечтано, стремително преследвано щастие! Този, обожаван, измамник, който е готов всеки миг да побегне, да се изтръгне от прегръдката ни и да  изчезне, без дори да се обърне за последно "сбогом".  Колкото по-далечен ни изглежда, толкова по-силно го обикваме.
В какво се крие неговото очарование ? Цветовете, обагрящи тялото му не са по-ярки от тези на другите луди, човешки чувства.  Не са по-трайни от живота на капка кръв, паднала в белия сняг.  Сътворен е от най-евтината боя и въпреки всичко това, той е най-обичан.
Защо? Защото за всеки е различен? Защото е хамелеон, извиващ се, променящ се всеки миг?  Или пък, защото се плъзга неуловим и никой не знае истинското му лице?Може би, защото се къпе в светлината на всички надежди? 
Не зная. За мен той е просто измамник, неверен любовник, изчезнал в нощта. Не го намирам красив и желан, не го искам, не го обичам! Не тичам след него по преплетените пътеки на  своето сляпо обожание, не се провирам през трънливите храсти на разочарованието.
За мен той не е цветен, блестящ. Напротив, облича се в най-сивия цвят. Като гранитна стена, скучна, тъжна и грозна в своята простота. Сив и безцветен, без блясък, без цвят...

Ако можех

Ако можех да търся щастието си в нечии прегръдки, да изливам душата си в един-единствен поглед, да страдам с една-единствена споделена въздишка. Ако можех да бъда част от някого, неделима, обичана. Ако можех да разпръсна хилядите си лица и да ги превърна в мигове на споделена близост. Ако можех да заключа целия свят в неговия поглед. Ако можех да задоволя копнежа си за Вселената само чрез докосването на неговите устни. Ако можех да спра да търся слънцето, защото топлината на неговата усмивка ми е достатъчна.
Ако можех да направя това и хиляди други неща....но не мога. Би било лесно, сигурно, уютно. Щях да спя спокойно, вместо да се лутам в лабиринтите на обърканите, смущаващи, често неприлично силни, но винаги волни стремежи. Щях да спра да чувствам, да търся и да  се надбягвам с времето в шеметни светове. Щях да пия червено бордо, споделяйки топлината, разливаща се по цялото ми тяло, с нечии жадни за мен сетива.
Щях да правя това и още толкова много неща, но не мога. Не искам, не е за мен. Не за мен, дивата, свободната, са създадени моментите на взаимност. Не за мен, вечно будната, са родени спокойните нощи. Не за мен, ненаситната е отгледано виното, сгряващо две слети души. Не, не, не! Това не е моят свят, това не е моето място.
Самотата е моята благодат, самотно изпито, горчиво шампанско е моят опиат! Това съм аз, това е моята стихия, моята вселена, моята най-силна любов. Това съм аз и друга не мога да бъда....

Красотата

Има толкова красиви ....неща. Опияняващи, загадъчни, вълнуващи. Красивите неща, които преминават през сетивата ни, за да попаднат право в сърцата, отворени за тях. Някои са толкова силни, че допирът им може да изпепели клетата душа, осмелила се да ги докосне. Може би затова са прилежно скрити... за да са в безопасност крехките, плахи души. И все пак, те съществуват....за тези, които имат очи, за тези, които знаят как да гледат. 
 Най-прекрасните от тях се спотайват в хората. Да! В онези глупави, наивни, несъвършени същества. В човеците, които са способни да мразят, да се страхуват, да обичат и да страдат. Бягат по стръмни и криволичещи пътеки в ума им, притаяват се в сенчестите ъгли на душите им, за да се изплъзнат от нечий проницателен поглед. Но винаги са готови да избухнат, да те заслепят, когато най-малко очакваш и докато премигваш с насълзени очи, опитвайки се отново да прогледнеш, те изчезват.
Днес няма да пиша за най-опустошителните от тях. Няма да се гмуркам в бездънната бездна, където вилнеят. Не! Ще ви разкажа за спокойната красота на патриотизма. Тихият, прелестен патриотизъм, които води незабелязано и безметежно съществуване в двадесет и първи век. Той е или позабравен, или ужасно огорчаван от тези, които безмислостно го бъркат и смесват с шовинизъм и съвсем криворазбран национализъм. Не се обижда на безразличните към него, не търси лаври и ласкателства. Не се припознава в гръмки лозунги и безсмислени съждения. Не се страхува от нападките на нечие осакатено, деморализирано, неподплатено с аргументи мнение. Не, не и не! Той не е такъв и никога няма да бъде. Той е тих, изпълнен с мъжество и принципност, независим и ....невероятно красив, за тези, които знаят как да гледат.