Между другото....

Хората се делят на два вида - такива, за които ми пука и такива, за които не ми пука. Познай ти от кои си!

И между другото едно малко поздравче за Hayley Hypnösis и нейния блог, който страшно много ме радва!

It's all about me....

Не мога да имам всичко. Знам. Ами ако искам само едно нещо? А ако просто искам да знам какво точно искам? Искам, искам, искам....аз, аз, аз. Аз искам. Какво...или може би защо толкова много искам. Дали всъщност не се стремя  към самото желание, заради  позабравеното усещане, съпътстващо, онази страхотна и неповторима целеустременост?

It's all about us...

I knew it. I knew it before you can realize it. Between us it may be love, hate, anger but never indifference. No matter what I say, no matter how long I've run and how far I've come, there isn't an empty space between us. Even when the love had gone away you were still there, I was still here. Until one of us dissapeared. That one was you. I don't miss your presence. I don't miss you. I miss the feeling when you was around me.

Моята история...

"Белег - 1.Следа от нараняване на кожата, която не изчезва с времето. 2.Начин на разделяне или разграничаване на нещо; мерило, критерий."   Да, белег или по-точно белези, от онези, които остават по кожата ни след нараняване, онези, които се опитвате да скриете под грима си. Аз си ги обичам всичките. Всеки от тях е свързан със спомени за страхотни моменти и преживявания или е напомняне за ненаучени уроци. Тялото ми е карта на живота и понеже това е 60-тата ми публикация ще ви разкажа история си ...в белези. Извратено, нали?

* Мъничката чертичка в левия ъгъл на долната ми устна. Толкова незабележима, невидима за тези, които не знаят как е получена. Всеки път, когато погледът ми попадне на  нея в огледалото сякаш отново съм на 7, със сцепена устна, ден преди първото ми състезание по плуване.

* Белега зад дясното ми ухо, който дълго не избледняваше и който винаги ще ми намопня за онази злополука.

*Двете успоредни линии на дясната ми ръка, в онзи прекрасен слънчев ден на брега на морето. Извършител - гривната на Thomas.

* Белегът, който се появи от вътрешната страна на китката ми след прекормерна консумация на вино и съприкосновение със свещи.

* Лявото ми рамо, което от 7 години е горд носител на отпечатък от зъбите на Христо...и до ден-днешен се оправдава, че го е направил "за спомен" :D

*Белегът, който остана на кръста ми след едно виртуозно даунхилърско изпълнение.

* Линията, опасваща глезена ми след едно щуро гмуркане.

* ....а онзи на шията си го оставям на вашето въображение...; P :D

I miss you !

Възможно ли е да изпитвам толкова силен копнеж да видя някого. Да съм готова да зарежа всичко и всички, да пропътувам хиляди километри просто да за да те прегърна и да поговорим. Постоянно да мисля как си, къде си, какво правиш в момента, да се усмихвам на отдавна забравени наши шеги. Дали и аз съм се настанила в мислите ти, както ти в моите? Трудно бих си го представила. Влудяващо е да искам да съм с теб, при теб, във всеки момент съм да готова просто да замина и без да се замислям за последствията, повярвай ми, едва ли бих се върнала. Ироничното е, че знам колко много време ще  мине преди тази наша дългоочаквана среща и колко много неща могат да се променят...ако и ти знаеше сигурно щеше да щеше да изпаднеш в отчаяние и тъга. Липсваш по дяволите, липсваш ми безкрайно много!  

* Моля, не си правете грешни изводи от написаното, въпреки сантиментално - сълзливия изказ, няма нищо, ама нищо общо с някоя "загубена любов" или трагична раздяла. Всъщност написаното е посветено на най-страхотното момиче, което познавам.

Мисъл на деня :)

"Човек не бива да става художник, защото може, а защото трябва. Изкуството е само за тези, които биха били нещастни без него. "

~из "Страдание и възторг"

Est-ce qu'il y a des questions?

Има един особен вид дразнители. Това са, изключително нахалани и проявяващи нездраво любопитство, индивиди. Често са далечни роднини, с които се виждате веднъж на 3-4-5 години и то по настояване на майка ви или позабравени познати. Проблема е, че тези хора направо си умират да запълват мълчанието, след размяна на дежурните любезности и забележки относно времето, с напълно неудачни въпроси. Така де, първо те са последните, с които би ни се искало да ги обсъждаме и второ...въобще не е тяхна работа! Днес се сблъсках с един подобен и реших да си направя мъъничък експеримент, ето как протече разговора ни.

*пропускам общите приказки*

- И как е любовта?

- Екстра!

- В смисъъл???

- Ами как да ти го опиша. Толкова съм влюбена, че направо плувам в море от любовни флуиди и се  дрогирам  със собствените си феромони. Живота ми е като една безкрайна сладникава балада, изпълнена с разходки по пълнолуние, любовни излияния, целувки под звездите, серенади, всичко това гарнирано с най-дивия и горещ секс по схемата 24/7! Направо пърхам от щастие. Други въпроси?

.....Неизвестно защо любопиткото се изчерви и промърмори колко много се радва, че сме се видели. Повече не ме удостои с "приятната си и ненатрапчива" компания. ;]

Forever and ever?!

" Любов завинаги", "приятели завинаги"...не, не благодаря. Смешно е, дори абсурдно, но не отричам, че звучи добре. С нотка сигурност и доза драматизъм, нека  да си го кажем направо - невъзможно е, нереално.

Хората обичат да се уповават на Вечността, да придават непредходност на всички свои решения и действия. Прикривайки несигурността си и липсата на опит, бягайки от страха пред неизвестното, е по-лесно да превърнем "сега" в "завинаги".

Да започнем с любовта ...всичките истории и примери за това колко непоклатима и непроменяща се е тя, трябва автоматично да минат в раздел "митове и легенди".  Особено забавно ми е как разни развулвани тийнове се кълнат, че ще обичат завинаги първото си увлечение, да увлечение, не любов. Та, скъпи мои заблудени, любовта е толкова крехка, непостоянна, абстрактна, и неясна, че е просто абсурдно да и приписваме особено дълго съществуване в някаква форма между някакви си същества, какво остава за вечност? Истината е, че утре, след месец или след година ще се появи друга по-съвършена или по-красива, или просто някое глупаво трънливо недоразумение ще прекъсне уж безкрайния и живот. Истината е, че колкото и да не ти се вярва в безброй моменти си готов да прекачиш тънката граница между нея и омразата и вероятността все някога да го направиш е огромна.

Приятелството....е, тук нещата са малко по-сложни. Често се пренебрегва разликата между приятел и познат. Жалкото е, че приятелството е много по-уязвимо отколкото ни се иска. Независимо от силното ти желание, хората, с които в момента си най-близък и си готов да се закълнеш, че искаш да прекараш живота си с тях, могат да се превърнат просто в познати, с които се чуваш по празниците. Няма виновни, "в живота се случва" и наистина е така. Понякога разстоянието ни отчуждава, понякога интересите ни се променят и пътищата ни се разделят, понякога обстоятелствата го налагат.... и в крайна сметка нещата не са същите.

 Нищо не е сигурно, непроменливо и ..вечно. Затова нека се обичаме сега, нека прекарваме времето си с хора, които са важни за нас тук,  на това място, в този момент. Вярванията във Вечността обезсмислят това, което вършим в момента, а и не е ли далеч по-приятно ако свикнем с мисълта, че всичко е временно. Защо просто не се насладим на момента, без да планираме следващия?

The voice of conscience...

Чувствам се гузна. Предвид завидното ми умение да приспивам собствената си съвест, това е тревожно. Ненавиждам  чувството, което не искам, а и не мога да споделя с никого, но то ме кара да гледам виновно и да говоря несигурно.

Това, че не ме укоряваш само утежнява нещата. Предпочитам да се ядосаш, да ме обвиняваш, да ми крещиш, че съм станала неблагодарна и недопустимо егоистична, повярвай ми, бих се почувствала по-добре. Но също така знам, че никога няма да го направиш, дори няма да позволиш обвинението да се промъкне в погледа ти. Винаги ще ме посрещаш със същата искрена радост и ще ми предлагаш топлото и ненатрапчиво разбиране и съчувствие. С теб мога да мълча радостно или унило, но мълчанието ни никога не е тягостно и неловко.

Може би по-добре от всички мога да разбера огорчението ти, след като се разочарова от хора, на които толкова вярваше, самотата, която те обзе, след като загуби най-близкия си човек. Уви, глупавата и несъвършена човешка природа ми позволя да забравям, да пренебрегвам. Ти си толкова безмълвен, когато трябва да поискаш, а не да дадеш. Всеки път щом премълвачавам нещо по телефона (само в непряко общуване мога да премълча или да те излъжа, с тези твои обезоражаващи очи...), се чувстам като измамник, но го правя, защото знам, че дълго след като съм забравила проблема, ти ще продължаваш да се терзаеш.

 Винаги около Коледа решавам да ти купя нещо много, много специално, да ти напиша в картичката нещо много, много красиво, но всеки път купувам подаръка в посления момент, моля да го опаковат в магазина и надписвам картичката някак между другото. Всяка година планирам рождения ти ден, как ще бъдем само двамата и ще говорим, пиейки шампанско, но обикновено ти се обаждам и наминавам в събота, а на теб никак не ти е празнично.

 Днес ме изпрати като ми каза "благодаря, че дойде ...и да се пазиш", а аз много добре знаех, че трябваше да дойда много по-рано и да остана много по-дълго. Един ден ще си отидеш, отнасяйки със себе си това очарователно и успокояващо  мълчание, това твое толкова красноречиво мълчание, а аз ще си остана с хилядите ненадписани и неизпратени картички. Кой и какво тогава ще заглушава гласа на гузната ми съвест?

Посветено на В.Д.