Forever and ever?!

" Любов завинаги", "приятели завинаги"...не, не благодаря. Смешно е, дори абсурдно, но не отричам, че звучи добре. С нотка сигурност и доза драматизъм, нека  да си го кажем направо - невъзможно е, нереално.

Хората обичат да се уповават на Вечността, да придават непредходност на всички свои решения и действия. Прикривайки несигурността си и липсата на опит, бягайки от страха пред неизвестното, е по-лесно да превърнем "сега" в "завинаги".

Да започнем с любовта ...всичките истории и примери за това колко непоклатима и непроменяща се е тя, трябва автоматично да минат в раздел "митове и легенди".  Особено забавно ми е как разни развулвани тийнове се кълнат, че ще обичат завинаги първото си увлечение, да увлечение, не любов. Та, скъпи мои заблудени, любовта е толкова крехка, непостоянна, абстрактна, и неясна, че е просто абсурдно да и приписваме особено дълго съществуване в някаква форма между някакви си същества, какво остава за вечност? Истината е, че утре, след месец или след година ще се появи друга по-съвършена или по-красива, или просто някое глупаво трънливо недоразумение ще прекъсне уж безкрайния и живот. Истината е, че колкото и да не ти се вярва в безброй моменти си готов да прекачиш тънката граница между нея и омразата и вероятността все някога да го направиш е огромна.

Приятелството....е, тук нещата са малко по-сложни. Често се пренебрегва разликата между приятел и познат. Жалкото е, че приятелството е много по-уязвимо отколкото ни се иска. Независимо от силното ти желание, хората, с които в момента си най-близък и си готов да се закълнеш, че искаш да прекараш живота си с тях, могат да се превърнат просто в познати, с които се чуваш по празниците. Няма виновни, "в живота се случва" и наистина е така. Понякога разстоянието ни отчуждава, понякога интересите ни се променят и пътищата ни се разделят, понякога обстоятелствата го налагат.... и в крайна сметка нещата не са същите.

 Нищо не е сигурно, непроменливо и ..вечно. Затова нека се обичаме сега, нека прекарваме времето си с хора, които са важни за нас тук,  на това място, в този момент. Вярванията във Вечността обезсмислят това, което вършим в момента, а и не е ли далеч по-приятно ако свикнем с мисълта, че всичко е временно. Защо просто не се насладим на момента, без да планираме следващия?