вторник, 15 февруари 2011 г.

...

Да простиш на някого е трудно, но хиляди пъти по-мъчително е да поискаш прошка. Да молиш, след като си свикнал да заповядваш, да преглътнеш гордостта, когато си я превърнал в своето най-силно оръжие.
Болезнено е търсиш нещо, което дълбоко в себе си знаеш, че не заслужаваш. Непоносимо е да усещаш уязвимостта си в пълната й сила, защото отдавна вярваш, че си скрил прилежно всяка проявена слабост.

събота, 12 февруари 2011 г.

Къде избягаха музите?!

" Само добрият уестман би могъл да напише истината. Но точно един такъв човек никога не може да се залови с писане. Истинският уестман е най-вероятно да забрави да пише, а който не е истински уестман, по-добре да се откаже да пише за неща, които не разбира."


За този симпатичен цитат се сетих, докато за пореден път прекосявах тресавището на писаниците, заливащи интернет пространството. То не са блогове, то не са форуми и прочее чудесии. Пишат хората, пишат та се късат.
Направо съм удивена от многочислената орда на "писателите", бълващи експертни мнения по всякакви въпроси. Надути празнодумци, разчепкващи дефектите на обществото и каквото още им  дойде наум.
Умирам от удоволствие като се сблъскам с безкрайното разтягане на локуми и извъртане. Изкуството на несекващия поток от думи, лишени от смисъл е овладяно до съвършество. Метафори, сравнения, хиперболи, филофски термини ...трупани, трупани, трупани, за да запълнят празнината на оригиналността.
Драскат, драскат и не се спират, крещейки отчаяно "виж колко съм умен, виж колко съм талантлив" ....и пази, Боже, да си повярват. Някъде там, има и истински брилянти, но са затрупани от кал. Тонове кал.

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Мисъл на деня

"Всеки шанс си има срок на годност! "


~ Това, дами и господа, е седемдесет и втората публикация в моя блог.

~ Казвам го, защото никога не съм вярвала, че ще стигна до 72.

вторник, 1 февруари 2011 г.

Носталгично

Понякога, като видя колко разруха съм оставила след себе си, ми се иска да взривя времето на милион парченца, с които да изградя път назад.... 
Понякога ми се иска отново да се върна в някой, отдавна отлетял миг на радост, случайно уловен върху стара снимка....
Понякога ми се иска да кажа толкова много неизречени неща....
Понякога обаче, докато гледам всички прекършени мостове и срязани нишки, осъзнавам тяхната  безвъзвратност и разбирам, че ми остава само една посока, един път и един шанс - да продължа напред, без да се обръщам.