неделя, 7 юли 2013 г.

Моите необичайни приятели #1


Точно срещу сградата, в която живея, има градина, а отвъд градината се извисява образец на социалистическото строителство – бивш военен блок. Разполагам с отличен изглед към прозореца на последния етаж. Там винаги свети в необичайни часове, моите будни часове. Единственото светло петно в четири сутринта на поредната сряда се оказва  напълно достатъчно, за да подпали въображението ми.
През годините съм създавала безброй образи на мистериозния обитател, взирайки се в светлия му прозорец. Давала съм му хиляди имета и лица, въвличала съм го в щастливи и тъжни истории. Той услужливо никога не се показва, може би се страхува, че неговата действителна прозаичност би ме разочаровала.
Съвсем лесно мога да науча името му (името й) или да го срещна уж случайно, но никога не съм изпитвала желание да го сторя. Какъв е смисълът да го лиша от цялото обаяние, което съм му придала, да му отнема необикновения паралелен живот, който сама съм му вдъхнала? Истинското лице на този човек (а в моите приказки е бил дори нещо повече от човек) би го превърнало в още една нишка на реалността. Аз се връщам в нея само когато е крайно наложително. Нима си заслужава да убия един от най-богатите ми и многолики образи, за сметка на старец, който има проблеми със съня и гледа телевизия в най-необичайни часове на денонощието?! Не, никога не бих допуснала това! Илюзиите са най-добрият приятел на човека.  

събота, 6 юли 2013 г.

Сънени размишления


Водя разговори за важността на избора. Насищам се с чуждо самосъжаление. Аз винаги съм се чувствала еднакво некомфортно „никъде” и „навсякъде”. Шегуваш се!  Не, изобщо. Да имам безкрайни възможности ме потиска също толкова, колкото и да нямам никакъв избор. Как е възможно това?  Просто е. Когато всички врати са отворени и аз избера една-единствена от тях, губя всички останали. В момента на избор се ражда и въпросът „ако” и чувството, че може би някоя от другите е била по-подходяща, по-правилна, по-истинска. Хмм, винаги излиза нещо, което да те тревожи. Възможно ли е изобщо да бъде иначе? Може би. Мисля, че е най-добре да имаш една-единствена възможност. Ако тя не ти харесва, винаги ще намираш утешение в мисълта, че да имаш едно е по-добре от това да нямаш нищо. Единственият възможен път те спасява от терзанията, че е имало по-добра, по-лесна, по-щастлива посока. Въпросът „ако” никога няма да безпокои вечерите ти. Мисля, че си права. Може би...това, предполагам, също е въпрос на избор.

петък, 5 юли 2013 г.

Тук съм. Отново.

Явно съзнанието ми се беше самокапсулирало за много дълъг период от време. Далеч от емоции, далеч от вдъхновение. Бях хладен разум и вечно цъкащ работен механизъм. Благодарение на това оцелях- важната работа е свършена, важните решения са взети. Неимоверните ми усилия бяха възнаградени. Бурята отмина.....
Сега е тихо и най-сетне мога да се вслушам в изтънчените ритми на вътрешния си свят. Пробуждам се. Предстоят ми дълги топли нощи и хладни сутрини, любов и взаимност, въпроси, отговори, среднощни размишления, бързо нахвърляни разсъждения, кратки бележки и дълги разкази. Да почувствам, да кажа, да напиша! Без значение дали тук, или някъде другаде...Върнах се. Отново.

неделя, 13 януари 2013 г.


 Днес най-неочаквано „обичам те” се плъзна на върха на устните ми и остана сгушено между топлината на прегръдката му и усмивката ми. Скрито, неизречено, почувствано.
Странно е  колко естествено стои между нас тази приятна неизреченост, претопена в нежност, споделеност, топлина. Прилича ми на щастие...

сряда, 12 декември 2012 г.

Накратко

Страничните пречки, обстоятелства, хора са толкова удобни за намиране на опрадание пред собствената ти съвест.

сряда, 29 февруари 2012 г.

Снощи сънувах - беше толкова живо, многообразно, съвършено ужасяващо и всепоглъщащо изживяване, че не запомних с яснота нито един образ. Отдадеността ми е присъща, дори в кошмарите. Сега би трябвало да се разтревожа, защото опитът ми показва, че макар да са изключително редки, сълзите ми насън намират начин да се проявят и наяве. Най-удобно ми е обаче да го отдам на, обзелата ме, предуниверситетска треска и да забравя. Няма да позволя на собствените си демони да играят по правила различни от моите, не и когато съм толкова цяла и удовлетворена от сегашното си положение.

петък, 17 февруари 2012 г.

Един приятно загрижен човек ми каза да спра тичането в студа, защото мога да се нараня, без да усетя. Ха, но това отдавна съм го минала! На мен не ми трябва лед, за да притъпя усещанията от раните си - душевни или физически. Толкова често съм ги преживявала, толкова много сама съм си причинявала волно и неволно...за какво въобще ми говориш?! Аз съм виртуоз, а светът на възприятие без реално осезание е моят шедьовър. Снижила съм чувствителността си под критичния минимум и това е най-висшата форма на инстинкта за самосъхранение, която мога да достигна.
Истината е, че отвъд някои предели има само равнодушие, което не искам да променям. Прав е бил любимият ми инквизитор като казва, че болката те прави способен да изпитваш съпричастност единствено към себе си.