неделя, 7 юли 2013 г.

Моите необичайни приятели #1


Точно срещу сградата, в която живея, има градина, а отвъд градината се извисява образец на социалистическото строителство – бивш военен блок. Разполагам с отличен изглед към прозореца на последния етаж. Там винаги свети в необичайни часове, моите будни часове. Единственото светло петно в четири сутринта на поредната сряда се оказва  напълно достатъчно, за да подпали въображението ми.
През годините съм създавала безброй образи на мистериозния обитател, взирайки се в светлия му прозорец. Давала съм му хиляди имета и лица, въвличала съм го в щастливи и тъжни истории. Той услужливо никога не се показва, може би се страхува, че неговата действителна прозаичност би ме разочаровала.
Съвсем лесно мога да науча името му (името й) или да го срещна уж случайно, но никога не съм изпитвала желание да го сторя. Какъв е смисълът да го лиша от цялото обаяние, което съм му придала, да му отнема необикновения паралелен живот, който сама съм му вдъхнала? Истинското лице на този човек (а в моите приказки е бил дори нещо повече от човек) би го превърнало в още една нишка на реалността. Аз се връщам в нея само когато е крайно наложително. Нима си заслужава да убия един от най-богатите ми и многолики образи, за сметка на старец, който има проблеми със съня и гледа телевизия в най-необичайни часове на денонощието?! Не, никога не бих допуснала това! Илюзиите са най-добрият приятел на човека.  

Няма коментари:

Публикуване на коментар