Тук и сега. Звучи просто, успокояващо, сигурно. Настоящето е истинско, миналото си е минало, бъдещето е неизвестно. Просто е, реално.
И все пак защо да не е действително нещо, което обсебва мислите ми постоянно, което влияе на емоциите и възприятията ми. Призраците от миналото са много по-сигурни и утешаваши.....защото винаги се връщам при тях. Защото са част от хилядите маски, изграждащи образа ми. Настоящето ми "аз" всъщност не съществува, то е възпроизвеждане на отминал момент, като ехо след взрив и трае само миг, после се превръща в история. Силен и безкраен отлив, от когото се опитваш да се откъснеш, а се връщаш на същото място. В един момент осъзнаваш, че е по-лесно просто да оставиш течението да те отведе, където трябва.
Миналото никога не е безвръзвратно приключило и отшумяло....никога. Без него няма настояще, няма и хората го отричат, защото е по-лесно да отдалечат разочарованията и болката. Все едно да поправяш покрив на къща, която няма основи...ще се срутва, отново и отново.
Разликата между миналато и настоящето ми "аз"...няма такава, просто съм сменила една маска с друга. Някоя е завинаги захвърлена, но никога не спира да съществува. Маски, маски, а кое е истинското ми лице? Просто една огромна и сложна картина от хиляди миниатюрни и различни образи, които се възприемат контрастно. За някои са красиви, за други плашещи, за трети твърде сложни. Винаги противоречиви ....картината е твърде сюрреалистична, поне за обикновения зрител.
За истинският художник целият този пъстър хаос е смислен и очарователен, той не се затруднява с разпознаването на размитите образи, дори ги разбира. Вече срещнах един истински художник, но го посрещнах само с черно - бялата си маска, дали съществува друг като него?
