Да си повярваш твърде много е една от най-глупавите, най-големите и най-болезнените грешки, които можеш да направиш в краткия си живот.
Няма по-бърз начин да разбереш, че облаците, върху които стъпваш са от захарен памук, а не от мрамор и е твърде възможно да паднеш. Когато това се случи имаш около секунда за размисъл. Само толкова, докато се сгромолясваш от въображаемия си престол. После ще последва удар, тежък, смазващ, болезнен.
Вече няма да вдъхваш опияняващия аромат на победата, а гадния сладникав мирис на кръв. Твоята кръв. Валяш се в самосъжаление и разочарование, търсейки парчета, жалки остатъци от смелите ти мечти. Докато лежиш, заровил лице в провала си, осъзнаваш, че част от гордостта ти си е отишла завинаги.
Един ден ще събереш сили да се изправиш. Всичко ще започне отначало, познато и все пак толкова различно. Първо ще се движиш предпазливо ....а после? После зависи от теб. Ти ще решиш дали ударът те е осакатил завинаги, дали те е сломил достатъчно, за да пристъпваш плахо с наведена глава или те е направил безумно силен. Ще тръгнеш ли отново към върха или ще останеш тук, където е тихо, спокойно...безопасно.
Ти решаваш. Само ти, както беше и онзи път. Помниш ли? Спомняш ли си колко малко ти трябваше да се провалиш, как леко стъпи встрани и колко дълго пада. Сега се изправяш, прохождаш сякаш нищо не е било, а дълбоко в себе си знаеш. Знаеш, че можеше да не падаш. Знаеш, че ти реши, ти и само ти. Съжаляваш ли? Има за какво.
Няма коментари:
Публикуване на коментар