Глътка живот

Не, така не става. Просто се успокой и поеми дъх. Остави въздухът да изпълни дробовете ти, да премине през  кръвта ти, да освежи ума, изгарян от трескавите ти мисли. Дишай. Дишай всеки миг. 
Знам, че е трудно, знам, че болката непрестанно раздира гърдите ти и се давиш в сълзи, примесени с кръв.  Знам, че отчаянието е стиснало сърцето ти с железните си пръсти и заплашва всеки миг безжалостно да го превърне в кървава пихтия, но ти не се предавай. Не можеш и не бива да се предадеш.
Та какво си видяла? Какво си научила и преживяла? Можеш ли да знаеш, че този удар, който те смаза и почти сломи е само прелюдия към истинската буря на живота. Не, не можеш, не знаеш, защото лежиш зашеметена и те е страх да се изправиш. Да, страх те е, теб смелата! Страх те е, че когато се изправиш пак ще те ударят, пак ще се сринеш и никой няма да ти подаде ръка. Никой, никой, всичко ще е както сега - една безкрайна, тежка самота.
 Все пак не се предавай. Не можеш и не бива да се предадеш. Аз съм тук, скрита в полумрака. Ще навестявам сънищата ти, ще се прокрадвам тихо по ъглите, пресушавайки сълзите, които сама не можеш да спреш. Ще те подкрепям, ще те утешавам, когато скръбта завладее сърцето ти, ще те нося, ако пак паднеш сразена, но не мога да дишам вместо теб.  
Затова ти се успокой и поеми дъх. Бавно и дълбоко. Трябва да отпиеш дълга глътка живот, остави я да проникне в тялото ти, да завладее цялото ти същество, докосни я, почувствай я. Позволи й да отмие мъката, да попие кръвта и после се изправи. Болката ще стихне, раните ще заздравеят, а аз ще си отида. Вече няма да се нуждаеш от мен, ще ходиш отново гордо изправена, някой ден.....но сега, сега просто дишай и всичко ще се оправи.  Дишай, защото не можеш и не бива да се предадеш.