Любов или...?!

 Не искам те обичам. Не теб, не по този начин и не сега, но дали съм аз или онази приказна героиня, която живее в мен и не мога да контролирам. И дали наистина те обичам? Имам право да се съмнявам, защото тя избира винаги най-трагичните, най-комичните приказки, където да изиграе фаталната си роля и не пита, не слуша, не признава ничии граници и разум.
Ти не си виновен, че тя е избрала да бъде твоя жертва. Ти не знаеш, че всъщност си кукла в добре дирижиран спектакъл, че цялата всеотдайност и  онова сляпо обожание са просто трик за пред публиката. Любов?! Дали ако знаеше колко смешно й звучи тази дума, щеше да се отдръпнеш, да се спасиш? Едва ли. Ти си напълно заслепен и така силно вярваш, че играеш най-важната роля в спектакъла. Съжалявам те. Нима не виждаш как ти се присмива зад сълзите, които толкова те ласкаят? Нима не знаеш, че тя се бори за онази съкровена и необятна обич, стаена в сърцето ти, само за да й се подиграе и да я отхвърли, когато най-сетне се осмелиш да й я дадеш.  Сигурно ще възразиш и ще ми кажеш, че не е възможно да постъпи така и аз бих се съгласила с теб, ако не я познавах, защото дори неконтролируема и нежелана, тя е част от мен. 
Една своеволна и тиранична част, която не страда, не съжалява, която иска и получава, без да оставя нищо в замяна. Тя ще те приласкае, ще те обича до самозабрава, но само докато  й харесва, единствено докато си й нужен да напише поредната страница от собствената си история. Когато нямаш какво повече да й дадеш, тя ще си тръгне. Внезапно, без предупреждения, без обяснения, просто защото така й харесва. А после? После ще напише нов сценарий, с нов герой, а ти ще разбереш, че съм била права...за всичко. Вероятно ще съжалиш за нея, за себе си, за това, което е можело или е трябвало да направиш, но знаеш ли? 
Вече е твърде късно.