Далтонизъм

Цветове. Животът ни се побира в евтина палитра от водни боички. Там са  тъгата, гордостта, страховете и щастието. Да, щастието. Прословутото, мечтано, стремително преследвано щастие! Този, обожаван, измамник, който е готов всеки миг да побегне, да се изтръгне от прегръдката ни и да  изчезне, без дори да се обърне за последно "сбогом".  Колкото по-далечен ни изглежда, толкова по-силно го обикваме.
В какво се крие неговото очарование ? Цветовете, обагрящи тялото му не са по-ярки от тези на другите луди, човешки чувства.  Не са по-трайни от живота на капка кръв, паднала в белия сняг.  Сътворен е от най-евтината боя и въпреки всичко това, той е най-обичан.
Защо? Защото за всеки е различен? Защото е хамелеон, извиващ се, променящ се всеки миг?  Или пък, защото се плъзга неуловим и никой не знае истинското му лице?Може би, защото се къпе в светлината на всички надежди? 
Не зная. За мен той е просто измамник, неверен любовник, изчезнал в нощта. Не го намирам красив и желан, не го искам, не го обичам! Не тичам след него по преплетените пътеки на  своето сляпо обожание, не се провирам през трънливите храсти на разочарованието.
За мен той не е цветен, блестящ. Напротив, облича се в най-сивия цвят. Като гранитна стена, скучна, тъжна и грозна в своята простота. Сив и безцветен, без блясък, без цвят...