Незавърнали се

Оглеждам се и виждам неизразими скръб и покруса, отразени в очите им, а не мога да пророня и една сълза. Защо? Безсърдечно чудовище ли съм станала, или най-после достигнах предела на възприемчивостта си? Онази, бленувана линия, отвъд която няма чувства, болка и загуба. Там няма нищо. Дали моето "аз" се оттегли завинаги на изток от рая, отнасяйки със себе си цялото чистосърдечие и съчувствие, на което съм способна?  Наистина ли стигнах  до там или е поредното измамно чувство на преситеност, когато самонадеяно си въобразявам, че разумът и сърцето ми не могат понесат и капка повече, а миг по-късно над тях се излива порой?     Времето не лекува, само измамно приспива съпротивителните ми сили. Отнася и малкото, което е останало, насаждайки примирение. То е упойка, а не лекарство.
Наситих се на самота, слабост, самоналожено изгнаничество. Сега трябва да потърся промяна.  Трябва да я създам, да я почувствам с всяка клетка на тялото си.  Искам да изрежа всички спомени, които ме измъчват като зашити рани, готови да се отворят при най-малкия намек. Време е да се сбогувам с погребаното минало и да продължа напред. След всичко, което видях и преживях, трябва да тръгна  по нов, различен, неотъпкан път, защото мълчанието не е изход. 
Не ми трябва време, за да преживявам отново кристализирали моменти, замразени във времето, едновременно крехки и плашещи в своята яснота.  Не завръщане ми е нужно, а трансформация. Дали най-сетне съм на прав път?