вторник, 31 май 2011 г.

Pull the trigger


Да си повярваш твърде много е една от най-глупавите, най-големите и най-болезнените грешки, които можеш да направиш в краткия си живот.
Няма по-бърз начин да разбереш, че облаците, върху които стъпваш са от захарен памук, а не от мрамор и е твърде възможно да паднеш. Когато това се случи  имаш около секунда за размисъл. Само толкова, докато се сгромолясваш от въображаемия си престол. После ще последва удар, тежък, смазващ, болезнен.
Вече няма да вдъхваш опияняващия аромат на победата, а гадния сладникав мирис на кръв. Твоята кръв. Валяш се в самосъжаление и разочарование, търсейки парчета, жалки остатъци от смелите ти мечти. Докато лежиш, заровил лице в провала си, осъзнаваш, че част от гордостта ти си е отишла завинаги. 
Един ден ще събереш сили да се изправиш. Всичко ще започне отначало, познато и все пак толкова различно. Първо ще се движиш предпазливо ....а после? После зависи от теб. Ти ще решиш дали ударът те е осакатил завинаги, дали те е сломил достатъчно, за да пристъпваш плахо с наведена глава или те е направил безумно силен. Ще тръгнеш ли отново към върха или ще останеш тук, където е тихо, спокойно...безопасно.
Ти решаваш. Само ти, както беше и онзи път. Помниш ли? Спомняш ли си колко малко ти трябваше да се провалиш, как леко стъпи встрани и колко дълго пада. Сега се изправяш, прохождаш сякаш нищо не е било, а дълбоко в себе си знаеш. Знаеш, че можеше да не падаш. Знаеш, че ти реши, ти и само ти. Съжаляваш ли? Има за какво.

 

понеделник, 30 май 2011 г.

Чаша горещо капучино

Днес се събудих с широко отворени очи и чувство, че нещо не е наред. Един бърз поглед към часовника бързо изясни произхода на това усещане - закъснявам с час. По дяволите. Мислено се усмихвам на факта, че това сигурно е 10000-та сутрин, която започвам, пращайки света и хората по дяволите. Днес влагам  по-малко ентусиазъм от друг път.
Докато си правя горещо капучино, пускам издраскания i-pod  на произволно парче. Sweet child of mine. Усмихвам се за втори път.
Сядам на терасата с димяща чаша в ръка, а Аксел Роуз продължава да извива глас в ухото ми. Идилично и лежерно. Стрелките на часовника препускат с бясна скорост и почти чувам как телефонът ми, оставен в кухнята, пронизително звъни.
Вече закъснявам с час и половина. По дяволите. Вдъхвам примамливия аромат на гъста пяна и отпивам поредната топла глътна. Без да бързам. Задържам я в устата си, а после я оставям бавно да се плъзне към гърлото ми, облизвам горещата капка  на устната си и отпивам отново. Час и четиридесет минути....в крайна сметка пука ли му на някого?
На мен определено не.

четвъртък, 26 май 2011 г.

Незавърнали се

Оглеждам се и виждам неизразими скръб и покруса, отразени в очите им, а не мога да пророня и една сълза. Защо? Безсърдечно чудовище ли съм станала, или най-после достигнах предела на възприемчивостта си? Онази, бленувана линия, отвъд която няма чувства, болка и загуба. Там няма нищо. Дали моето "аз" се оттегли завинаги на изток от рая, отнасяйки със себе си цялото чистосърдечие и съчувствие, на което съм способна?  Наистина ли стигнах  до там или е поредното измамно чувство на преситеност, когато самонадеяно си въобразявам, че разумът и сърцето ми не могат понесат и капка повече, а миг по-късно над тях се излива порой?     Времето не лекува, само измамно приспива съпротивителните ми сили. Отнася и малкото, което е останало, насаждайки примирение. То е упойка, а не лекарство.
Наситих се на самота, слабост, самоналожено изгнаничество. Сега трябва да потърся промяна.  Трябва да я създам, да я почувствам с всяка клетка на тялото си.  Искам да изрежа всички спомени, които ме измъчват като зашити рани, готови да се отворят при най-малкия намек. Време е да се сбогувам с погребаното минало и да продължа напред. След всичко, което видях и преживях, трябва да тръгна  по нов, различен, неотъпкан път, защото мълчанието не е изход. 
Не ми трябва време, за да преживявам отново кристализирали моменти, замразени във времето, едновременно крехки и плашещи в своята яснота.  Не завръщане ми е нужно, а трансформация. Дали най-сетне съм на прав път?

вторник, 3 май 2011 г.

На една спирка, в един дъждовен ден

Някаква необяснима причина  ме кара  да обичам спирките. Има странна символика в тях, в усещането за неподвижност, докато всичко наоколо се върти на бързи обороти. Само тогава времето не ми тежи. Забравям за непрестанната ми надпревара с него. Не чувствам ударите, които ми нанася в забързания си ход. 
Днес съм особено търпелива. Стоя  сама, без да усещам пронизващия студ. Улицата е необичайно  притихнала, чува се само плясъкът на дъжда, изливащ се от небето, които се разбива в изронената настилка. Небрежно украсявам поредната драсканица върху папката си, сребърната стрелка на часовника ми бавно отброява, изтичащите минути. 
Внезапно цялата хармония между музиката на  дъжда и тиктакането, което съществува само в главата ми се разпада. Нарушават я нечии стъпки, твърди и отмерени. Вдигам поглед и го виждам. С мокри кичури коса на челото, небрежно красив, с нехайна усмивка и най-изумителните зелени очи. Сяда на олющената пейка и всичко притихва. Отмерените удари на часовника спират, чува се само звука на молив, плъзгащ се по хартия. Продължавам упорито да драскам върху папката си, тишината натежава, притиска ме, задушава. Чувствам се като погребана под огромен айсберг, а незнайно защо се усмихвам. 
Изведнъж целият огромен леден блок се пропуква, рони се и накрая се пръсва на хиляди малки парченца, сразен от гласа му - плътен и мек. Отговарям механично и улавям погледа му. Изучавам го, измервам дълбочината, докосвам силата му, навяваща ми смътен спомен. Очите му са като безкрайни ливади. Яснозелени и неземно красиви. Спускам се в тях, тичам в безкрайността и времето отново спира. Вече не е студено, долавям музика и после смях. Моят смях. Зеленото ме пленява, нося се по безкрайни полета с аромат на невидими цветя. Усещам всяко листенце под краката си и се усмихвам в блажена забрава. Не зная, не чувствам, не съществувам. Не виждам лицето му, не долавям гласа му. Истински са само безкрайните зелени полета.
Светът е съвършен за един миг, преживян там, в безкрайността, с аромат на невидими цветя. Един-единствен миг, а след това  стрелката на часовника безмълвно и неумолимо се премества, превръщайки го в спомени и прах. Дъждът отново се разбива в изронената настилка. Той продължава да говори. Усмихвам се, а автобусът бавно отминава спирката. Удрям се в реалността, прекъсвайки музиката на гласа му и тичешком се сбогувам. Вратите се отварят, а аз се гмуркам в тълпата на множество гласове. Затоплена и унесена в мотонното им жужене, се взирам невиждащо в дъждовната пелена, копнейки за безкрайните зелени полета, скрити в очите на един непознат.