На една спирка, в един дъждовен ден

Някаква необяснима причина  ме кара  да обичам спирките. Има странна символика в тях, в усещането за неподвижност, докато всичко наоколо се върти на бързи обороти. Само тогава времето не ми тежи. Забравям за непрестанната ми надпревара с него. Не чувствам ударите, които ми нанася в забързания си ход. 
Днес съм особено търпелива. Стоя  сама, без да усещам пронизващия студ. Улицата е необичайно  притихнала, чува се само плясъкът на дъжда, изливащ се от небето, които се разбива в изронената настилка. Небрежно украсявам поредната драсканица върху папката си, сребърната стрелка на часовника ми бавно отброява, изтичащите минути. 
Внезапно цялата хармония между музиката на  дъжда и тиктакането, което съществува само в главата ми се разпада. Нарушават я нечии стъпки, твърди и отмерени. Вдигам поглед и го виждам. С мокри кичури коса на челото, небрежно красив, с нехайна усмивка и най-изумителните зелени очи. Сяда на олющената пейка и всичко притихва. Отмерените удари на часовника спират, чува се само звука на молив, плъзгащ се по хартия. Продължавам упорито да драскам върху папката си, тишината натежава, притиска ме, задушава. Чувствам се като погребана под огромен айсберг, а незнайно защо се усмихвам. 
Изведнъж целият огромен леден блок се пропуква, рони се и накрая се пръсва на хиляди малки парченца, сразен от гласа му - плътен и мек. Отговарям механично и улавям погледа му. Изучавам го, измервам дълбочината, докосвам силата му, навяваща ми смътен спомен. Очите му са като безкрайни ливади. Яснозелени и неземно красиви. Спускам се в тях, тичам в безкрайността и времето отново спира. Вече не е студено, долавям музика и после смях. Моят смях. Зеленото ме пленява, нося се по безкрайни полета с аромат на невидими цветя. Усещам всяко листенце под краката си и се усмихвам в блажена забрава. Не зная, не чувствам, не съществувам. Не виждам лицето му, не долавям гласа му. Истински са само безкрайните зелени полета.
Светът е съвършен за един миг, преживян там, в безкрайността, с аромат на невидими цветя. Един-единствен миг, а след това  стрелката на часовника безмълвно и неумолимо се премества, превръщайки го в спомени и прах. Дъждът отново се разбива в изронената настилка. Той продължава да говори. Усмихвам се, а автобусът бавно отминава спирката. Удрям се в реалността, прекъсвайки музиката на гласа му и тичешком се сбогувам. Вратите се отварят, а аз се гмуркам в тълпата на множество гласове. Затоплена и унесена в мотонното им жужене, се взирам невиждащо в дъждовната пелена, копнейки за безкрайните зелени полета, скрити в очите на един непознат.