Накратко

Страничните пречки, обстоятелства, хора са толкова удобни за намиране на опрадание пред собствената ти съвест.

Снощи сънувах - беше толкова живо, многообразно, съвършено ужасяващо и всепоглъщащо изживяване, че не запомних с яснота нито един образ. Отдадеността ми е присъща, дори в кошмарите. Сега би трябвало да се разтревожа, защото опитът ми показва, че макар да са изключително редки, сълзите ми насън намират начин да се проявят и наяве. Най-удобно ми е обаче да го отдам на, обзелата ме, предуниверситетска треска и да забравя. Няма да позволя на собствените си демони да играят по правила различни от моите, не и когато съм толкова цяла и удовлетворена от сегашното си положение.

Един приятно загрижен човек ми каза да спра тичането в студа, защото мога да се нараня, без да усетя. Ха, но това отдавна съм го минала! На мен не ми трябва лед, за да притъпя усещанията от раните си - душевни или физически. Толкова често съм ги преживявала, толкова много сама съм си причинявала волно и неволно...за какво въобще ми говориш?! Аз съм виртуоз, а светът на възприятие без реално осезание е моят шедьовър. Снижила съм чувствителността си под критичния минимум и това е най-висшата форма на инстинкта за самосъхранение, която мога да достигна.
Истината е, че отвъд някои предели има само равнодушие, което не искам да променям. Прав е бил любимият ми инквизитор като казва, че болката те прави способен да изпитваш съпричастност единствено към себе си.   

Не искам да получавам повече, отколкото заслужавам, но в никакъв случай не съм съгласна на по-малко.
Бих се радвала някои определени места да не са толкова пусти и февруарско натъжени, поради липсата на някои определени хора. Искам времето да не отнася истинските, които обичам, уважавам и насърчавам да бъдат единствени и незаменими, при  мен последователността "загубени - оценени"  не важи. Ако на г-н Време това му се струва твърде много от моя страна, то нека поне не ме лишава от компанията на  г-ца Самодостатъчност, защото тя е последното, което ме дели от морално самоубийство.

Наистина не разбирам защо....

Напълно непонятно ми е, ако някой може да даде прилично обяснение или нещо подобно, веднага ще спечели дълбокото ми уважение. Аз въобще не разбирам защо...

...думите на най-глупавите се чуват най-ясно, действията на най-покварените се приветстват най-силно, демонстрацията на най-грозното се харесва най-много, писането за най-долното се чете най-много.

 ....има толкова много хора, които си мислят, че като прочетат някоя книжка или още по-лошо, три-четири странички в един  форум автоматично се превръщат в единствени експерти по всякакви въпроси и тяхното мнение е абсолютно правилно и миродавно, и невероятно обосновано и така нататък, и така нататък...

.... толкова се лансира идеята, че единственият път към всеобщата любов и всички бляскави успехи, за които мечтаеш е само да бъдеш себе си. Ако в действителност си просто една презряла  псевдопринцеса, изтъкана от напудрено високомерие с маниакална нужда да парадира с това, което е, не е, има или иска да притежава, идеята да бъдеш себе си е лоша, отвратително лоша.

....така лесно и бързо много от познатите и непознатите в известен смисъл хора, към които имах честта да изпитвам уважение, се превърнаха в роби на собствените си или нечии чужди предубеждения, принасяйки свободата и различността си в жертва за едно фалшиво одобрение.

....някой си реши, че приятелството ми, веднъж спечелено, започва да съществува без доверие, уважение, всеотдайност и разни други приятни неща, а от многото виреещи заблуди, тази е най-голямата, защото аз мога "просто да си тръгна" и когато чашата прелее ще направя точно това.

Набързо щрихована

.....а тя отново се прибира без грим, с разрошена коса и кървави резки по бялата шия. Отпуска се леко в разкъсаната си рокля и знам, че ще заспи бързо и без да сънува. Ще лежи с плътно затворени очи през целия ден, непробудна и нехаеща за светлината, живота, хората и всичко, което не й принадлежи. То няма да я тревожи, защото се събужда винаги с изпълзяването на първите сенки, а те променят света по неин вкус, подчиняват го, а после го захвърлят в краката й, за да може тя да затанцува отгоре му с чаша в ръка....

Как ще ми обясните това?

За пръв път от много време реших да напиша няколко коментара тук-там. Прочетох неща, които ми харесаха, такива, които ме развълнуваха така, както рядко ми се случва напоследък, от други пък ме досмеша, защото бяха толкова очарователно наивни. Причината не е важна, реших да напомня за читателското си съществуване, но знаете ли какво ми се случи? Всеки път когато кликвах върху заветното "изпрати"  страницата блокираше или коментарът мистериозно изчезваше, или връзката ми с интернет прекъсваше, веднъж дори послушният ми лаптоп, който никога не своеволничи, реши да се самоизключи! Не, не се шегувам. Опитах по няколко пъти с всички блогове, които следя и резултатът беше един и същ.  
Не знам как бихте го изтълкували вие, скъпи блогъри, но явно Висшата сила ми казва да си танцувам в сенките и да не се обаждам много-много...  

Любов или...?!

 Не искам те обичам. Не теб, не по този начин и не сега, но дали съм аз или онази приказна героиня, която живее в мен и не мога да контролирам. И дали наистина те обичам? Имам право да се съмнявам, защото тя избира винаги най-трагичните, най-комичните приказки, където да изиграе фаталната си роля и не пита, не слуша, не признава ничии граници и разум.
Ти не си виновен, че тя е избрала да бъде твоя жертва. Ти не знаеш, че всъщност си кукла в добре дирижиран спектакъл, че цялата всеотдайност и  онова сляпо обожание са просто трик за пред публиката. Любов?! Дали ако знаеше колко смешно й звучи тази дума, щеше да се отдръпнеш, да се спасиш? Едва ли. Ти си напълно заслепен и така силно вярваш, че играеш най-важната роля в спектакъла. Съжалявам те. Нима не виждаш как ти се присмива зад сълзите, които толкова те ласкаят? Нима не знаеш, че тя се бори за онази съкровена и необятна обич, стаена в сърцето ти, само за да й се подиграе и да я отхвърли, когато най-сетне се осмелиш да й я дадеш.  Сигурно ще възразиш и ще ми кажеш, че не е възможно да постъпи така и аз бих се съгласила с теб, ако не я познавах, защото дори неконтролируема и нежелана, тя е част от мен. 
Една своеволна и тиранична част, която не страда, не съжалява, която иска и получава, без да оставя нищо в замяна. Тя ще те приласкае, ще те обича до самозабрава, но само докато  й харесва, единствено докато си й нужен да напише поредната страница от собствената си история. Когато нямаш какво повече да й дадеш, тя ще си тръгне. Внезапно, без предупреждения, без обяснения, просто защото така й харесва. А после? После ще напише нов сценарий, с нов герой, а ти ще разбереш, че съм била права...за всичко. Вероятно ще съжалиш за нея, за себе си, за това, което е можело или е трябвало да направиш, но знаеш ли? 
Вече е твърде късно.

Общи приказки по никое време.

Когато по някаква случайност не си се пръкнал категоричен в глупостта си, тесногръд до безумие и морално обезценен си осъден да съществуваш под формата на дефектен елемент в машината на всеобщото малодушие.
Забавляваш се, иронизирайки ролята си на "черна овца", а после хуморът ти става мастиленочерен и започва да горчи. Безкрайната саморазрушителност на самотата те плаши и започваш да търсиш други, подобни на теб. Играеш си на светлосенки и заживяваш с плътно затворени очи, търсейки капка истинност в множеството празни, безлични човешки обвивки.
Накрая, отегчен от самозалъгване и търсене на смисъл в безсмисленото, превръщаш мислите си в споделени монолози с плаха надежда, че може би изразено "черно на бяло" няма да ти изглежда толкова  напразно...

Закъсняло сбогуване с 2011...

Равносметката на 2011-та е лесна за съставяне. На белия лист има само две графи - "научих" и "излекувах".
Научих се да слушам повече, отколкото говоря, да чета много и да пиша малко. Научих, че да обичаш е лесно, а да бъдеш обичан почти невъзможно....но така или иначе любовта сама по себе си, независимо колко силна, искрена и завладяваща е, не стига. Научих се да казвам малко от това, което знам и почти нищо от онова, което мисля. Научих, че всичко, включително и най-безкористното приятелството, е преходно. Научих се да ценя малките неща, омаловажавайки големите. Научих, че действията, продиктувани от добри намерения, са правилни само на теория, защото за добро или зло никой не получава онова, което наистина заслужава. Научих, че най-яркият цвят всъщност е сив.
Излекувах се от повечето идеалистични нагласи за възприемане на каквото и да било, но пък рязко усъвършенствах посредствения си реализъм. Излекувах се от нетърпението и спонтанността в действията и преценките си. Излекувах се от вредния си навик да взимам присърце загубени каузи. Излекувах се от способността да обичам на инат.  Излекувах се от себе си в най-чистите прояви на характера и същността си. Излекувах се, защото мога и искам. Мога да придавам форми, да изтривам спомени, да изкоренявам недостатъци и да развивам пороци. Мога да бъда това, което искам или привидно да изглеждам като онова, което другите желаят, защото си принадлежа в своя съвършено ирационална самодостатъчна цялост... напълно и окончателно.