понеделник, 25 април 2011 г.

С изтекъл срок на годност....

Не мога повече. Уморих се да чакам, да се надявам, да те уверявам. Толкова дълго крепях теб на повърхността, че сега нямам сили да задържам собственото си тяло над студените води на безразличието. Вече не си вярвам. Думите ми звучат кухо и неистинно. Повтарям ги по навик, защото не зная други.
Как да се родят нови, силни, вдъхновяващи и увличащи в грохналата ми душа?!  Къде да приютя избягалите ти надежди, прогонени от едно обезверено сърце? Ти само мълчиш. Мълчиш и ме гледаш с очите, в които се давя, затаили нямо разбиране. Безмълвна увереност, че онова,което неуморно ти пожелавам, в чието съществуване непрекъснато те уверявам, няма да се случи.
Съзерцаваш тихо неравната ми борба с вятърни мелници. За теб съм като пиеса без сценарист. Усмихваш се, а ти се плаче. За мен или за света, изграден върху мечти с изтекъл срок на годност?

понеделник, 18 април 2011 г.

Разказ за безсънните нощи на един професионален мечтател

Вятърът се плъзна безшумно по копринената завеса на отворения прозорец. Погали лицето ми с ледения си дъх, а аз не усетих. Прошепна ми нежно думи потайни, но аз не разбрах.
Не чувствах и не виждах нищо, защото исках само теб. Чакаха те косите ми с дъх на орхидея - търсещи твоите пръсти да се сплетат в тях, тръпнеха нетърпеливо устните ми с цвят на пролетна роза - копнеещи да влееш страстта си в тях, чакаше те гладката ми кожа - жадна за  допира ти.
Чаках те, будна и неспокойна, докато всички спят. Звездите влизаха през прозореца ми - самотно отворен в студената нощ. Мракът и тишаната владееха всичко и само тихият повей, безочливо дързък, дразнеше слуха ми, бленуващ за твоя глас.
Чаках те, търсих те, исках те, там на прозореца през цялата нощ. Вятърът развяваше косите ми, но мислите за теб не можа да отвее. Да ги вземе в студените си ръце и да ги отнесе. Чаках, а ти не дойде.
Утрото се огледа в капки роса, скрити в миглите ми. Студени и горчиви, пълни с несбъднатост. Устните ми са посинели от студ и напразни копнежи....утре ще спя на затворен прозорец!

сряда, 13 април 2011 г.

Lost

Всичките уверения, че всяко зло е за добро, че когато губиш не знаеш какво печелиш или най-абсурдното - че доброто, любовта и справедливостта винаги възтържествуват са абсолютни глупости. Превърнали са се в монотонен припев, съпровождащ всички несбъднати мечти и неоправдани очаквания. Повтаряш ги с отчаяна упоритост, за да не проклинаш и себе си, и живота, и поредното разочарование, с което си се сблъскал днес. 
Истината е, че ти харесва да им робуваш. Защото само така можеш да откриеш смисъл в съществуването си. Заблудата, че играеш най-драматичната роля те ласкае. Гали егото и ти дава сили да стискаш зъби, когато ти се иска да изкрещиш. Изживяваш се като герой, отказвайки да приемеш очевидното. 
Не, не те съдя, нито те презирам. В погледа ми няма отвращение, а разбиране. Покрай другото се научих и да разбирам. Само себе си все още не мога да разгадая. Но ти си ми ясен, до болка познат. Няма нищо драматично, загадъчно, вълнуващо. Ти си пееща марионетка, стара латерна, смазана от живота, който винаги си е бил такъв - гаден. Гаден и жесток, а възмездие за него няма.
Ти не си герой, умеещ да превъзмогва страданието, а поредния луд, който се тъпче с обезболяващи, защото го е страх да отиде на лекар.

вторник, 12 април 2011 г.

Просто един ден




Честит рожден ден на мен. Да съм жива и здрава, само това ще си поискам, повече не ми трябва. Останалото нека ми го пожелават другите и моята зеленоока принцеса. Аз ще се старая да го сбъдвам. 
Днес ми се въртяха в главата едни задълбочени разсъждения относно възраст и предразсъдъци, усещане за несъществуваща промяна и изменчивия ход на времето, които биха били съвсем на място в тази публикация, но ще си ги спестя.
Защото днес е моят ден - пролетен, априлски, ту приказно слънчев, изпъстрен с галещи лъчи, ту мрачен и навъсен, покрит с буресносни облаци и капки дъжд, приличащи на сълзи. Идеално описващ ме, мен и цялата ми противоречива същност. Днес е моят ден, един от многото, радостно споделени и все пак изцяло принадлежащ ми.


неделя, 10 април 2011 г.

Глътка живот

Не, така не става. Просто се успокой и поеми дъх. Остави въздухът да изпълни дробовете ти, да премине през  кръвта ти, да освежи ума, изгарян от трескавите ти мисли. Дишай. Дишай всеки миг. 
Знам, че е трудно, знам, че болката непрестанно раздира гърдите ти и се давиш в сълзи, примесени с кръв.  Знам, че отчаянието е стиснало сърцето ти с железните си пръсти и заплашва всеки миг безжалостно да го превърне в кървава пихтия, но ти не се предавай. Не можеш и не бива да се предадеш.
Та какво си видяла? Какво си научила и преживяла? Можеш ли да знаеш, че този удар, който те смаза и почти сломи е само прелюдия към истинската буря на живота. Не, не можеш, не знаеш, защото лежиш зашеметена и те е страх да се изправиш. Да, страх те е, теб смелата! Страх те е, че когато се изправиш пак ще те ударят, пак ще се сринеш и никой няма да ти подаде ръка. Никой, никой, всичко ще е както сега - една безкрайна, тежка самота.
 Все пак не се предавай. Не можеш и не бива да се предадеш. Аз съм тук, скрита в полумрака. Ще навестявам сънищата ти, ще се прокрадвам тихо по ъглите, пресушавайки сълзите, които сама не можеш да спреш. Ще те подкрепям, ще те утешавам, когато скръбта завладее сърцето ти, ще те нося, ако пак паднеш сразена, но не мога да дишам вместо теб.  
Затова ти се успокой и поеми дъх. Бавно и дълбоко. Трябва да отпиеш дълга глътка живот, остави я да проникне в тялото ти, да завладее цялото ти същество, докосни я, почувствай я. Позволи й да отмие мъката, да попие кръвта и после се изправи. Болката ще стихне, раните ще заздравеят, а аз ще си отида. Вече няма да се нуждаеш от мен, ще ходиш отново гордо изправена, някой ден.....но сега, сега просто дишай и всичко ще се оправи.  Дишай, защото не можеш и не бива да се предадеш.

вторник, 5 април 2011 г.

Посветено

Стоя самотна в скована тишина и сякаш времето е спряло. Не чувствам и не виждам никого и нищо, тялото ми е безпомощно и неподвижно, напуснато от всички сетива. Душата ми лежи ранена, а аз мълчаливо топя пръстите си в изтичащата кръв, грижливо изписвайки думите, с които да запълня тази страшна празнота.
Загубата само преди миг бе малка черна точица в сърцето ми, но сега е бездна. Неизмерима, мрачна и непроходима. Не искам, не мога да изследвам и опознавам това огромно тихо пространство, където преди беше ти. Ти и само ти, преди да потънеш в мрак и да ме оставиш сама в тази ужасна тишина. Лед, безмислостно студен, сковава всички мисли и самата мен. Превръща ме в бяла фигура с блясък - празен и бездушен.
Ако бях слаба щях да страдам. Щях да плача, да викам, да полудея. Но не съм. Ти го знаеш - аз съм силна и ще оцелея. Ще се справя някак, както досега, ти знаеш - ще успея. Заключих спомена за теб в малка черна точица на сърцето си, а тя се превърна в бездна. Неизмерима, мрачна и непроходима, но ти знаеш....аз съм силна и ще оцелея.

~ Посветено на И.Р.