Добре дошли в Реалността! (1)

~В тази и следващите няколко публикации ще захвърля всички метафори и олицетворения, всички художествени измислици (колкото и малко да съм ги използвала) и  изкривени образи. Ще ви разкажа за съвсем истински хора и напълно реални събития, простичко, ясно и най-важното - съвсем искрено.


~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Мразя, изкуствено създадени, колективи. Въобще мисълта за група  хора, избрани на произволен принцип, ме отвращава.  Класове, глупи, отбори, всички тези формации ги смятам за напълно неефективни  и дори вредни за индивидуалното развитие и себеизразяване. Бих казала, че класът, в който попаднах след изпитите, само затвърждава вижданията ми по въпроса.

  Те са досадни, повърхностни, заядливи, некомпетентни, шумни и дразнещи. Липсват им елементарни умения за културно общуване, нямат си и представа за етично отношение към каквото и да било. На всичкото отгоре са мързеливи, нахални и неорганизирани. Те са разлигавени и комплексирани.

  В някои ситуации обаче, сякаш за да направят на пух и прах увереността ми, че притежавам правилна преценка за хората, те се преобразяват.  Същите тези лигльовци и нахалници се превръщат във великодушни и добросърдечни хора. Тези досадници стават дисциплинирани и организирани и то само, за да направят нещо добро. За да създадат една благородна кауза, да бъдат безкрайно щедри и мили, без сами да забелязват с какво сияние се сдобиват невзрачните им образи. 

 Днес бяха великолепни, днес бяха хора, които бих се гордяла да познавам. Утре вероятно отново ще са навлекли плебейските си одежди, но заради дни като този не съжалявам, че съм попаднала точно в това стадо.

Allez viens....

Удоволствието е моята религия.  Истинското, неповторимо удоволствие. То не може да бъде намерено, а открито (съмнявам се някой освен Baby и Hayley да долови разликата). Не е плод на външно стимулиране, водещо до духовна разруха  и  фалшиво  морално опиянение. Недостижимо е за хората, отчаяно търсещи връзка със себе си и представящи своята нравствена ограниченост и посредственост като интересно и дори очарователно, психологично извращение. Няма нищо общо с най-баналната човешка дейност - забавлението.

 Удоволствието е танц на сетивата, неповторим екстаз. Сливане на  разум и осезание, първична емоция, но в същото време  хармонична и всеобятна. То е навсякъде - звук, мирис, допир, поглед, стига да знаете как  да им се насладите...

 

   

Un tourniquet infini....

Ние сме като деца, возещи се  на безкрайна въртележка.

 Изкачваме се, слизаме, тичаме и падаме. Нараняваме се, плачем и се смеем. Търсим, крием се, губим и намираме. Грешим и се учим, но никога, никога не спираме. Нито за миг не слизаме от въртележката и не си задаваме въпроса "Има ли смисъл? Какво значение  има всичко това?"

Не го правим, защото ако наистина потърсим отговора, причините утре да продължим да съществуваме ще са с една по-малко.

Случайно.

Случайно се срещнахме. За пръв път от цяла вечност. За пръв откакто реших, че ми е все едно.

Неочаквано, непланирано, непринудено. Усмихваш се против волята си, опитваш се да бъдеш безизразен, но устните ти не се подчиняват. Опитваш се да мълчиш, но очите ти те издават.

 Странно е, че си загубил онзи невероятен чар, който привлича  и смущава, усмивката ти не ми се струва неповторима, гласът ти - опияняващ, срещата ни - вълнуваща. Може би си се променил? А може би аз не съм същата?

 Едва ли. Пак сме ние - умни, арогантни, надменни и цинични, живи, истински, ценители и критици, горди, нетърпеливи и смели....същите сме, но посоките, в които гледаме са различни. Честно казано,  диаметрално противоположни.

 Свързващите нишки са скъсани. Няма надежди, облечени в неизбежност, породена от неистово желание. Няма го нашия сюрреалистичен свят, очакващ неспокойните ни и блуждаещи сенки. Историята свършва в реалността. Но знаеш ли, приятелю, краят ни не би могъл да бъде по - щастлив. Не и този път...не и в тази реалност.