Снощи сънувах - беше толкова живо, многообразно, съвършено ужасяващо и всепоглъщащо изживяване, че не запомних с яснота нито един образ. Отдадеността ми е присъща, дори в кошмарите. Сега би трябвало да се разтревожа, защото опитът ми показва, че макар да са изключително редки, сълзите ми насън намират начин да се проявят и наяве. Най-удобно ми е обаче да го отдам на, обзелата ме, предуниверситетска треска и да забравя. Няма да позволя на собствените си демони да играят по правила различни от моите, не и когато съм толкова цяла и удовлетворена от сегашното си положение.

Един приятно загрижен човек ми каза да спра тичането в студа, защото мога да се нараня, без да усетя. Ха, но това отдавна съм го минала! На мен не ми трябва лед, за да притъпя усещанията от раните си - душевни или физически. Толкова често съм ги преживявала, толкова много сама съм си причинявала волно и неволно...за какво въобще ми говориш?! Аз съм виртуоз, а светът на възприятие без реално осезание е моят шедьовър. Снижила съм чувствителността си под критичния минимум и това е най-висшата форма на инстинкта за самосъхранение, която мога да достигна.
Истината е, че отвъд някои предели има само равнодушие, което не искам да променям. Прав е бил любимият ми инквизитор като казва, че болката те прави способен да изпитваш съпричастност единствено към себе си.   

Не искам да получавам повече, отколкото заслужавам, но в никакъв случай не съм съгласна на по-малко.
Бих се радвала някои определени места да не са толкова пусти и февруарско натъжени, поради липсата на някои определени хора. Искам времето да не отнася истинските, които обичам, уважавам и насърчавам да бъдат единствени и незаменими, при  мен последователността "загубени - оценени"  не важи. Ако на г-н Време това му се струва твърде много от моя страна, то нека поне не ме лишава от компанията на  г-ца Самодостатъчност, защото тя е последното, което ме дели от морално самоубийство.

Наистина не разбирам защо....

Напълно непонятно ми е, ако някой може да даде прилично обяснение или нещо подобно, веднага ще спечели дълбокото ми уважение. Аз въобще не разбирам защо...

...думите на най-глупавите се чуват най-ясно, действията на най-покварените се приветстват най-силно, демонстрацията на най-грозното се харесва най-много, писането за най-долното се чете най-много.

 ....има толкова много хора, които си мислят, че като прочетат някоя книжка или още по-лошо, три-четири странички в един  форум автоматично се превръщат в единствени експерти по всякакви въпроси и тяхното мнение е абсолютно правилно и миродавно, и невероятно обосновано и така нататък, и така нататък...

.... толкова се лансира идеята, че единственият път към всеобщата любов и всички бляскави успехи, за които мечтаеш е само да бъдеш себе си. Ако в действителност си просто една презряла  псевдопринцеса, изтъкана от напудрено високомерие с маниакална нужда да парадира с това, което е, не е, има или иска да притежава, идеята да бъдеш себе си е лоша, отвратително лоша.

....така лесно и бързо много от познатите и непознатите в известен смисъл хора, към които имах честта да изпитвам уважение, се превърнаха в роби на собствените си или нечии чужди предубеждения, принасяйки свободата и различността си в жертва за едно фалшиво одобрение.

....някой си реши, че приятелството ми, веднъж спечелено, започва да съществува без доверие, уважение, всеотдайност и разни други приятни неща, а от многото виреещи заблуди, тази е най-голямата, защото аз мога "просто да си тръгна" и когато чашата прелее ще направя точно това.