Изкушавам се да бъда първия знак за пробуждането на деня. Да се промъкна тихо в спящите му мисли, изпревайки слънцето и монотонната песен на мързеливия град.
Пръстите ми потръпват нетърпеливо, а по тялото ми се прокрадва онова прекрасно и необяснимо усещане, предвещаващо пълно удовлетворение.
Удовлетворение, породено от удоволствието да знам, че ще бъда усмивка, спотайваща се в ъглите на устните му, през целия намръщен понеделник.
Посягам нетърпеливо към телефона и ....изключвам звука. В главата ми отново зазвучава онова гласче, което укорително ми нашепва "какви ги вършиш, не се ли научи?!". Да те разочароват е едно, но сама да си го търся е прекалено. Само в моята и още няколко луди глави могат се въртят сбърканите мисли, че едно безпричинно ранно събуждане е способно да крие слънчеви лъчи и разни спотаени усмивки, които никой не вижда, но въпреки това ти доставят удоволствие, просто защото си знаеш, че съществуват.
Часовникът показва едва 6:30, захвърлям телефона някъде в мистериозното мрачно пространство под леглото и се скривам под огромната си възглавница. Мога да поспя поне още час, кога ли ще се науча да правя това, вместо да се тормозя с безсмислените импулси на едно твърде богато въображение. Дали въобще някога ще се науча?
