Преди няколко дни написах един пост за есента. За красивата, вдъхновяваща есен...е, май е време да бъде изтрит. Реалността пак си показа противното личице. Мрачно е, но не достатъчно да изгреят звезди, вали, но не достатъчно за да се скрия под пъстрия си чадър, студено е, но не достатъчно да извадя любимия си шал, небето е красиво, но не достатъчно за една добра снимка. Всичко се връзва идеално с мислите, чувствата и възприятията ми. Навсякъде витае чувство за недостатъчност. По някакъв странен начин асоциирам тези емоции с рани и болести (абсурдно нали?). Едните са като порезни рани, по-големи или по-малки. Появяват се внезапно, кървят силно и причиняват болка, но зарастват. Бавно или бързо, независимо колко кръв си изгубил, винаги заздравяват. След някои остават белези, но в крайна свикваш и с тях, дори може да ги заобичаш, защото ти напомнят грешките, тяхното осъзнаване и преодоляване. Другите са като болести. Те не причиняват болка, поне не веднага и въпреки това са по-опасни. Тихичко си стоят и те разяждат, а в един момент, когато най - малко очакваш връхлитат и положението става неудържимо. Появяват се симптоми - раздразнителност, нежелание за писане и посещаване на блогове, загуба на целенасоченост, докато накрая стигаш до апатията. "Апатията е понятие, изразяващо чувство и/или емоция на човека, при което психологически няма определено отношение към обект или обстоятелство. То не е нито положително, нито отрицателно. Може да бъде както отношение (или липсата на такова), така и състояние, а също така и качество. Понятието е чуждица и българския му еквивалент е „безразличие“ - едно полезно приложение на метода "copy - paste". Апатията е последния стадий на болестта да се отказваш от шанса за нещо истинско, за да крепиш надеждата, а същата тази надежда е просто ненужна илюзия за наивници. Лечението? Все още е експериментално, а дотогава имам музиката,книгите и театъра...
Явно е модерно да си повърхностен, безпринципен или най-добрия случай инертен. Явно на никого не му трябват мислещи и способни личности. Пази Боже да си позволиш да изградиш собствен стил, да бъдеш авангарден или как беше думата...различен. Далеч съм от мисълта, че с тези разсъждения "откривам топлата вода", наясно съм как нищо няма да се промени, след като ги напиша и това ще е просто поредната "наливка" в интернет. Просто ми омръзна. Писна ми да плувам в море от невежество и още по-зле, задоволство от невежеството. Отегчена съм до болка да се блъскам в стени от тесногръдие. Ето няколко простички принципа, изграждащи характера ми, за които нямам никакво намерение да се извинявам, още по-малко смятам да променям, така че прочетете ги, татуирайте си ги някъде или ако не ви изнасят просто не ми губете времето с присъствието си (да! да! знам колко грубо и самовлюбено прозвуча).
* Истината си е истина и това, че не ти е приятно да я чуеш не я променя. Фактът, че не ти е приятно да я чуеш не означава, че аз ще я премълчавам.
* Има огромна разлика между заяждане и критика. Обикновено мога да се обоснова, когато твърдя, че нещо не е както трябва. Твой проблем как ще го изтълкуваш.
* Аз съм перфекционист с главно "П", защото когато се заема с нещо винаги стигам докрай. Защото знам колко важни са детайлите, защото давам най-доброто от себе си и съм наясно кога мога повече. Защото не щадя усилията си и не съм лишена от самокритичност. Какво лошо има в това?
* Амбициозна съм, винаги се целя високо. Да, често падам, но това не пречи, когато се изправя да следвам целите и мечтите си с още повече хъс и желание.
* "Обичам те" има смисъл за мен. Никога не го използвам като "добър ден" , тези две простички думи са синоними на "вярвам ти", "разбирам те", "можеш да разчиташ на мен", "не мога да направя компромис с идеалите, мечтите и принципите си, но ти си всичко за мен въпреки тях". Казвам "обичам те" твърде рядко, да защото влагам безкрайно много не само днес, утре или докато си ми нужен...винаги.
* Аз съм 100 - процентов песимист, това не означава, че не мечтая и не правя всичко по силите си, за да реализирам мечтите си.
* Обожавам френския език!
* Аз съм противоречива, инатлива, досадно принципна ....и въпреки това винаги съм готова да посрещна промяната. Да се развивам и да възприемам различни гледни точки.
Аз съм това и още 100000 неща, но ако някое от гореизброените ме прави "хейтър" , "сухар" или "безчувствена", то с удоволствие ще приема подобна квафиликация. Скъпи посредствени и ограничени хора, никога няма да се уморя да бъда "пурпурна нишка на бяло платно"!
Есенно! Есенно настроение, есенни мотиви в блога ми. Да, временно реших да се сбогувам с пламъците. Защото е есен, слънчева, радостна...есен. Напук на носталгичния и тъжен образ, който изниква в съзнанието ми. Винаги съм намирала някакво странно очарование в този умиращ сезон. Може би, защото винаги извиква в съзнанието ми спомени, но от онези, които те карат да се усмихваш. Онези спомени, при които не чувстваш болезното усещане за празнина след отминали моменти, неудържимо и безвъзвратно приключили. Цялата тъга и сантименталност са се изпарили, останал е само топлият дъх на приятните спомени. Като ароматът от празното шишенце на любим парфюм. Затова обичам падащите листа, дъжда, инертността, меланхолията на есента. Сигурно, защото съм се променила, станала съм спокойна, уравновесена, примирителна....или просто съм твърде уморена да бъда рицар в дни на падение.
Честит празник, ученици! Напук на копнежа за лятното безгрижие, динамичност и разнообразие. Дано всички запазим усмивките и доброто си настроение през цяяялата дълга учебна година. За амбициозните нека тя да е ползотворна и успешна, а за другите ..хмм...ами нека бъде такава, че да оправдае очакванията на всички. За мен това е началото на "активния" ми период или по-просто казано време е за работа, работа, работа! Предстои ми трудна, изпълнена с предизвикателства, но определено интересна година. Не само в училище и не само за мен, но нека бъда лаконична. Искрено се надявам всички начинания, с които съм се заела да се увенчаят с успех, същото пожелавам и на вас. =)
Счупих любимата си чаша. Просто едно невнимателно движение, "тряс" и няколко парчета стъкло върху пода. За един - единствен кратък миг изпитах досада, все пак ми беше любима, а после събрах остатъците и ги изхвърлих, вече не са ми нужни, не ме интересуват, на празното място ще сложа друга чаша, една от многото, и ще забравя за случая. И докато си мислех как най-сетне ще напиша нещо различно в блога си, нещо свежо и бодро, осъзнах, че всъщност аз съм счупената чаша, а ти си разсеяният. Разбрах, че рано или късно всеки си го получава и аз в това число. Ти си възмездието на всички, към които бях нетолерантна, нетърпелива, прекалено всизкателна, всички, които не получиха вниманието ми, всички, които останаха разочаровани от мен. Просто ти го признавам, изключителен си. Би трябвало да те аплодирам, защото си актьор и то много по-добър от мен. Успя да сдъвчеш увереността ми във всичките ми превъплъщения, да ме накараш да се заблуждавам пред очевидното, да се самообвинявам, когато знам, че съм права, а ти грешиш! Направо те чувам да ми казваш - "Хайде, върви, пътувай, забавлявай се, флиртувай и си повтаряй, че въобще не ти пука за мен, докато тайно се надяваш, че аз ще си стоя и ще те чакам. Да, разбира се, че ще те очаквам и за да е по-интересно ще се правя, че ми липсваш, че съжалявам за всички разочарования и огорчения, само за да ти направя по-силно впечатление, когато за пореден път ти докажа колко малко ме интересуваш. Така де, ти си просто чаша, мислиш, че не мога да си намеря друга подобна - само стой и гледай, въобще не си толкова специална. О, ама ти си ми повярвала, брей, успял съм на спечеля доверието на г-ца Недостъпна, ами да си беше останала недостъпна, наивнице. Но не се притеснявай ще имаш достатъчно време да помислиш за това и доста други неща, докато цяла година се сблъскваш с моята неискрена усмивна и двусмислени думи." Иронично нали? Въпроса е, че думите си останаха просто ....думи. Аз, най-скептичната взех, че се вързах на най-праволинейния, най-искрения, най-необикновения. Просто поредното клише, банално, скучно и ненужно, а се оказа, че наистина не ти пука. Не влагаш никакъв смисъл или съм само част от един саркастичен спектакъл, в който ти, на мен - актрисата си дал второстепенна роля.
