За времето и апатията...

Преди няколко дни написах един пост за есента. За красивата, вдъхновяваща есен...е, май е време да бъде изтрит. Реалността пак си показа противното личице. Мрачно е, но не достатъчно да изгреят звезди, вали, но не достатъчно за да се скрия под пъстрия си чадър, студено е, но не достатъчно да извадя любимия си шал, небето е красиво, но не достатъчно за една добра снимка.
Всичко се връзва идеално с мислите, чувствата и възприятията ми. Навсякъде витае чувство за недостатъчност. По някакъв странен начин асоциирам тези емоции с рани и болести (абсурдно нали?). Едните са като порезни рани, по-големи или по-малки. Появяват се внезапно, кървят силно и причиняват болка, но зарастват. Бавно или бързо, независимо колко кръв си изгубил, винаги заздравяват. След някои остават белези, но в крайна свикваш и с тях, дори може да ги заобичаш, защото ти напомнят грешките, тяхното осъзнаване и преодоляване.   Другите са като болести. Те не причиняват болка, поне не веднага и въпреки това са по-опасни. Тихичко си стоят и те разяждат, а в един момент, когато най - малко очакваш връхлитат и положението става неудържимо. Появяват се симптоми - раздразнителност, нежелание за писане и посещаване на блогове, загуба на целенасоченост, докато накрая стигаш до апатията.
"Апатията е понятие, изразяващо чувство и/или емоция на човека, при което психологически няма определено отношение към обект или обстоятелство. То не е нито положително, нито отрицателно. Може да бъде както отношение (или липсата на такова), така и състояние, а също така и качество. Понятието е чуждица и българския му еквивалент е „безразличие“ - едно полезно приложение на метода "copy - paste".  Апатията е последния стадий на болестта да се отказваш от шанса за  нещо истинско, за да крепиш надеждата, а същата тази надежда е просто ненужна илюзия за наивници.
Лечението? Все още е експериментално, а дотогава имам музиката,книгите и театъра...