Водя разговори за важността на избора. Насищам се с чуждо
самосъжаление. Аз винаги съм се чувствала еднакво некомфортно „никъде” и
„навсякъде”. Шегуваш се! Не, изобщо. Да имам безкрайни възможности ме
потиска също толкова, колкото и да нямам никакъв избор. Как е възможно това? Просто
е. Когато всички врати са отворени и аз избера една-единствена от тях, губя
всички останали. В момента на избор се ражда и въпросът „ако” и чувството, че
може би някоя от другите е била по-подходяща, по-правилна, по-истинска. Хмм, винаги излиза нещо, което да те
тревожи. Възможно ли е изобщо да бъде иначе? Може би. Мисля, че е най-добре
да имаш една-единствена възможност. Ако тя не ти харесва, винаги ще намираш
утешение в мисълта, че да имаш едно е по-добре от това да нямаш нищо. Единственият
възможен път те спасява от терзанията, че е имало по-добра, по-лесна,
по-щастлива посока. Въпросът „ако” никога няма да безпокои вечерите ти. Мисля, че си права. Може би...това,
предполагам, също е въпрос на избор.
Няма коментари:
Публикуване на коментар