Сладкото вдъхновение на безсмислието

Почти забравих кога за последно писах в блога. Не смятам, че е липсвал особено на някого. По-скоро ме интересува това, че на мен не ми липсваше своеобразното споделяне на разпилени мисли и истории. Възнамерявах  поне временно  да  го деактивирам (тази дума винаги ми е звучала някак странно и забавно), за да не стои празен като паметник на безмълвието, но се въздържах. Целта на този пост не е да отегчавам с безкрайни обяснения и оправдания, а да изненадам моята прекрасна червенокоса принцеса, както тя ме изненада и ми напомни от  колко много  усмивки ще се лиша, ако прекъсна съществуването на блога си.
Тя е изпепеляваща. Изящна и силна, с пъстри очи и къдрици, флиртуващи с вятъра, многоцветна, пряма ... и освен това съм сигурна, че води съществуване в няколко измерения, защото иначе е  невъзможно да въплъщава цялата тази енергия.  Тя е парченце дъга в кутийка от червено кадифе, моя първа и единствена осиновена дъщеря.
Бих могла да напиша още много, без план, без история, без ясен смисъл...просто няколко думи, провокирани от  сладкото вдъхновение на една нимфа, възлюбена от вятъра и дъжда, но като виртуален родител имам своите отговорности и една от тях е да я пазя от възгордяване. ;)