Почти забравих кога за последно писах в блога. Не смятам, че е липсвал особено на някого. По-скоро ме интересува това, че на мен не ми липсваше своеобразното споделяне на разпилени мисли и истории. Възнамерявах поне временно да го деактивирам (тази дума винаги ми е звучала някак странно и забавно), за да не стои празен като паметник на безмълвието, но се въздържах. Целта на този пост не е да отегчавам с безкрайни обяснения и оправдания, а да изненадам моята прекрасна червенокоса принцеса, както тя ме изненада и ми напомни от колко много усмивки ще се лиша, ако прекъсна съществуването на блога си.
Тя е изпепеляваща. Изящна и силна, с пъстри очи и къдрици, флиртуващи с вятъра, многоцветна, пряма ... и освен това съм сигурна, че води съществуване в няколко измерения, защото иначе е невъзможно да въплъщава цялата тази енергия. Тя е парченце дъга в кутийка от червено кадифе, моя първа и единствена осиновена дъщеря.
Бих могла да напиша още много, без план, без история, без ясен смисъл...просто няколко думи, провокирани от сладкото вдъхновение на една нимфа, възлюбена от вятъра и дъжда, но като виртуален родител имам своите отговорности и една от тях е да я пазя от възгордяване. ;)
Ха, тази публикация била за мен! ^^ На това му викам изненада! =]
ОтговорИзтриванеЛелеееее, в такива моменти се питам: "За какво ми е мъж!"
Малко е да се каже, че "много ме зарадва", нооо ти си знаеш, че много ти се радвам иии макар да си ми "майка", все така си оставаш ПРОтежето, което от своя страна ме радва като видя такива "писаници"! ;-) ^^
(rofl) Страшен синтаксис извадих... ама така е - чувствата понякога пречат на писането ми, макар обикновено да ги ползвам с обратната цел! :-D