Меланхолично

С Пролетта сме свързани. Тя е в мен, а аз в нея и когато ме напусне ставам тъжна и безцветна.
Сивотата ме притиска и задушава, празното ежедневие трови неспокойния ми дух. Дъждът ме облича в мъглива пелена, къдри косата ми, а по лицето оставя следи от измамни сълзи. Тъгата се просмуква навсякъде, стопява усмивките и кара красотата да помръква.
Вървя по глухите, безлюдни улици, мъчейки се да отблъсна апатията, която все по-плътно омотава цялото ми същество.  Виждам само сенки, чувам само тишина. Не, не е спокойствие, а празнота. Огромна, черна, всепоглъщаща.  Не издържам вече...искам Слънце!