Красотата

Има толкова красиви ....неща. Опияняващи, загадъчни, вълнуващи. Красивите неща, които преминават през сетивата ни, за да попаднат право в сърцата, отворени за тях. Някои са толкова силни, че допирът им може да изпепели клетата душа, осмелила се да ги докосне. Може би затова са прилежно скрити... за да са в безопасност крехките, плахи души. И все пак, те съществуват....за тези, които имат очи, за тези, които знаят как да гледат. 
 Най-прекрасните от тях се спотайват в хората. Да! В онези глупави, наивни, несъвършени същества. В човеците, които са способни да мразят, да се страхуват, да обичат и да страдат. Бягат по стръмни и криволичещи пътеки в ума им, притаяват се в сенчестите ъгли на душите им, за да се изплъзнат от нечий проницателен поглед. Но винаги са готови да избухнат, да те заслепят, когато най-малко очакваш и докато премигваш с насълзени очи, опитвайки се отново да прогледнеш, те изчезват.
Днес няма да пиша за най-опустошителните от тях. Няма да се гмуркам в бездънната бездна, където вилнеят. Не! Ще ви разкажа за спокойната красота на патриотизма. Тихият, прелестен патриотизъм, които води незабелязано и безметежно съществуване в двадесет и първи век. Той е или позабравен, или ужасно огорчаван от тези, които безмислостно го бъркат и смесват с шовинизъм и съвсем криворазбран национализъм. Не се обижда на безразличните към него, не търси лаври и ласкателства. Не се припознава в гръмки лозунги и безсмислени съждения. Не се страхува от нападките на нечие осакатено, деморализирано, неподплатено с аргументи мнение. Не, не и не! Той не е такъв и никога няма да бъде. Той е тих, изпълнен с мъжество и принципност, независим и ....невероятно красив, за тези, които знаят как да гледат.